Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 190

Първият подарък на рожденика се появи на масата, домъкнат от един ухилен лейтенант, пилот на совалка, и представляваше двулитрова бирена халба, силно изстудена, но пълна не с бира, а с нещо прозрачно и зеленикаво с много лед. Корделия винаги се бе чудила дали тези халби са шега, предизвикателство или просто знак, че някой го мързи да си долива. Публиката избухна в аплодисменти, когато Оливър послушно надигна халбата и отпи. Очите му се разшириха, но той успя да върне спокойно халбата на масата и да извика в отговор:

— Какво, да не би да нямаме достатъчно лед? — С което си спечели очевидно очаквани аплодисменти.

— Какво? — прошепна Корделия, при което той побутна халбата към нея като покана да опита от съдържанието ѝ.

— Това не го е забъркала Фрида.

Корделия отпи малка глътка, едва не се задави от смъртоносния процент алкохол и побърза да бутне халбата обратно към него.

— Това май е по твоята част.

— Явно се опитват да ме напият още преди да сме започнали. Странно.

— Какво, не знаеш ли репутацията си?

— За кое?

— Мислиш ли, че никой не е забелязал как пиеш чаша след чаша на приемите в двореца? Според всеобщото мнение ти си най-якият пияч в целия сергиярски флот.

— Винаги е горещо. И ожаднявам — измърмори жално той. Вдигна халбата към навалицата и отпи още веднъж, но благоразумно игнорира призивите да я изпие до дъно. — Пак е по-добре от сетаганданското изкуство.

Следващата проява на военен хумор дойде с връчването на орден с размерите на чиния, окачен на шарена панделка и обявен като награда за „оцелелите след инспекциите на адмирал Джоул“. Оливър го прие добронамерено, но после нещо немирно прекоси очите му, той се обърна и на свой ред го връчи на Корделия. Ако се съдеше по леко застиналите физиономии на Майлс и Екатерин, те явно бяха доловили личния подтекст. За разлика от всички останали, с надежда си помисли Корделия.

— Това да не е като онази история, дето младите дами се надпреварват за идентификационните медальони на приятелчетата си? — попита тя, докато се бореше с импулса да го целуне пред очите на всички.

— Ти печелиш — каза простичко той.

Последваха задължителните ретроспекции от неколцина старши офицери под командването на Оливър, на моменти шегите им ставаха пиперливи, но слава богу, не прекрачиха границата на добрия вкус. А после дойде неин ред да се изправи и да произнесе кратката си реч, след което по програма идваше ред на Големия подарък. Корделия внимаваше в словото ѝ да не се промъкне някоя от клишираните фрази, пуснали корени в речника ѝ през последните три години, не на последно място защото Оливър щеше да ги разпознае на мига. За щастие, този път се бяха събрали да възхвалят Цезар, а не да го погребват. Да се радват заедно с живия, а не да изнасят похвални слова за мъртвия.