Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 185

— Не е ли малко на обратно, предвид че ти си рожденикът? Не трябва ли ти да приемаш поздравления?

— Да, и цяла сутрин кажи-речи това правя. Но реших, че офицерите, войниците и техническият персонал, които обслужват станциите и цялото имперско оборудване в орбита, заслужават да чуят една добра дума от мен в деня на юбилея ми. Да ги похваля за усилията им. В мирно време рядко се случва някой да ги похвали. — Изкриви уста. — Похвалите отвисоко обикновено предхождат опити за съкращаване на доставките или персонала и не вещаят нищо добро. Свикнали сме да приемаме с подозрение случайните похвали.

Корделия изсумтя в знак на съгласие.

— Сети ли се поне да си вземеш сандали? — попита тя, протегна единия си крак и размърда голите си пръсти.

— Свободна си да поемеш риска от чумни червеи, огнени радиали и пясъчен обрив в името на модата, ако искаш. Аз ще остана с хубавите си военни обуща, благодаря.

И перфектно излъскани в момента, макар че едва ли щяха да останат такива още дълго, помисли си Корделия. Дано Оливър успееше да се отпусне поне след официалната част. Това все пак не беше военен парад, за бога.

Той продължи:

— Ти, от друга страна, изглеждаш точно като за пикник. Направо ми се прииска да отворя кошницата още сега. — Спомнил си най-сетне да я целуне за здрасти, той прокара дружески ръка по предницата на тъмнозеленото ѝ потниче и ръждивите панталони с широки крачоли по комарската мода — избрала ги бе с надеждата да ѝ осигурят едновременно прохлада и защита от насекомите. — Нарочно ли си избрала камуфлажни цветове?

— По-скоро мислех за строгите лекции на Алис Ворпатрил върху цветовата координация. — Посочи прозрачното си сако, много леко и много хубаво. Вероятно щеше да го зареже долу-горе по времето, когато Оливър останеше по риза.

— Облякла си се в тон със своята планета?

Корделия се изкиска.

— Може и така да е.

— А къде са Майлс, Екатерин и ордата?

— Тръгнаха преди мен с други коли. Ще се срещнем там. Децата много се вълнуват. Гадаят каква ще е тортата. — Възползвайки се от последната възможност за днес, Корделия го целуна на свой ред… и твърде скоро „тук“ се превърна в „там“.

— Честит рожден ден, между другото — каза тя, когато въздушната кола започна да се спуска и двамата се разделиха с усилие.

— Ще видим — каза той с глас, който тегнеше от лошо предчувствие. Или просто от съчувствие — горкият се стараеше да приема всичко това с търпението на мъченик.

Корделия погледна навън.

— Леле! Прилича на кръстоска между номадски бивак и бараярски панаир. Ти колко хора каза, че ще дойдат?

— Първоначално мислех, че ще са само стотина-двеста от базата, най-много. Но това беше преди половината Карийнбург да се самопокани.

— Е, някой със сигурност ще се сети да ги преброи…

Мястото за пикника се намираше на полегат склон покрай ромонлив поток с изобилие от чворести дървета, макар че би било неточно да се нарече сенчеста горичка. В средата беше изникнало нещо като селце от шатри и павилиони, зад него се редяха походни тоалетни, в близкия край се издигаше голям военен лазарет, а в далечния имаше ложи за публиката и открито пространство. Ароматен пушек се издигаше от десетина ями за печене на месо, пръснати по целия периметър, и всяка яма се отбраняваше от плътни групички хора, помъкнали кошници за пикник, макар че по какъв признак се деляха групичките, Корделия нямаше представа… по взводове? Военни срещу цивилни? Орбитални срещу наземни? Няколко импровизирани паркинга се запълваха с шарен асортимент от цивилни скутери, въздушни коли и подемни ванове, смесени с по-грубовати на вид военни возила, летящи велосипеди, наземни роувъри и дори ръчни колички. Както и, без майтап, няколко фургона и каруци с конски впрягове, макар че едва ли бяха стигнали тук на собствен ход — вероятно ги бяха транспортирали с подемните ванове.