Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 183

Фьодор не попита за повече подробности, а Джоул се въздържа от изпадането в такива. Избърса си ръцете и двамата излязоха от тоалетната.

15.

В деня на пикника Джоул се събуди по обичайното време, пропиля половин час в неуспешни опити да заспи отново, отказа се и стана да търси кафе. Съжаляваше, че не е прекарал предишната вечер в двореца въпреки шумното семейно стадо на Майлс и съпътстващия го антураж, които търчаха на воля, окупирали безсрамно пространството и времето на Корделия — в най-голяма степен двегодишните, които не уважаваха никакви граници и затворени врати, нито им хрумваше, че някой може да има дневен ред, който не включва палавите им особи. И в не по-малка степен някои четиридесет и три годишни? Е, скоро всички те щяха да се приберат у дома. Нямаше ли на Бараяр окръг, който да тъгува за своя граф? Така или иначе, днес Джоул нямаше да види Корделия чак до обяд, когато по план тя трябваше да мине през базата и да го вземе.

Взе чашата си и се качи на покрива на базата, любимо и относително спокойно място, прохладно рано сутрин, преди да го е напекло слънцето. Времето обещаваше да е добро. Вече два дни хора се точеха напред-назад до мястото за пикника, отстоящо на двайсетина километра от базата, а снощи беше потеглил конвой от камиони, натоварени със задачата да подготвят ямите и шишовете — за истински животински трупове, а не ват-месо, „Съжалявам, Корделия“ — и походните тоалетни. Ето и сега малка група военни и частни возила напускаха базата през предната порта.

Е, базата нямаше да се оголи напълно покрай събитието — Хейнис се беше погрижил достатъчно хора да изтеглят късата клечка. А да не забравяме и флота на Джоул, дежурен в пълния си състав от сергиярска орбита до скоковите станции, освен малцината късметлии, които се бяха случили в отпуск или бяха пратени по задачи на планетата. Как ли се справяше Бобрик горе, зачуди се Джоул. Подобна несправедливост не би била налице, ако нямаше празненство… ха, ето ти един контрааргумент, за който се сещаше твърде късно.

„Ставам на петдесет.“

За пръв път тази мисъл го приковаваше днес и едва ли щеше да е за последен. „Колко странно. А преди си мислех, че да си на петдесет значи да си стар.“

Погледът му се спря на далечния Карийнбург, разливащ се по червената равнина откъм отхапания склон на вулкана. Градът беше негов дом вече дванайсет години, но това по един или друг начин скоро щеше да се промени. Гридград вече се гърчеше в лапите на строителния бум въпреки недостига и свирепата конкуренция за материали и работна ръка. Даде си сметка, че е очаквал с нетърпение преместването като един вид ново начало и не само заради по-привлекателното местоположение на Гридград с неговите реки, сиво-зелен пейзаж и буйна — според сергиярските стандарти — растителност.

Върна се в апартамента си. На комтаблото му мигаше светлинката за получено съобщение. Седна и го отвори — съобщението беше от ворбарсултанската централа на Операции, маркирано лично и спешно. Джоул го гледаше със смътен и напълно безсмислен страх, но не и с особена изненада.