Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 160

— Разсеян ли изглеждам?

— Само за човек, който те познава много добре.

Имаше ли в живота му друг, който да го познава по-добре от нея, по-интимно? Не можеш да си намериш нови стари приятели, така казват. Е, можеш, но отнема страшно много време. А времето рано или късно свършва.

— Не бих могъл да взема ембрионите със себе си във Ворбар Султана.

— Така е, да.

— А ти не би дошла с мен.

— Да. Вече направих своя избор. Оставам на Сергияр.

— Значи, за разлика от твоя Майлс, аз не мога да имам и двете неща. Ако тръгна по другата пътека, може да намеря нещо добро в алтернативното си бъдеще, но не мога да взема със себе си… тези неща. — Със закъснение си даде сметка, че леглото не е най-безпристрастното място за този разговор. Макар че не можеше да си представи как го провежда в своя кабинет или в нейния.

— Ембрионите могат да останат замразени още десетина години — каза тя, влязла отново в ролята си на безпристрастен съветник. — Нищо не ги заплашва, ако не броим вулканите, а няма данни, че скоро ще изригнат. А колкото до мен… — Корделия не довърши. Поклати глава. Стисна устни.

— Какво за теб?

— Щях да кажа, че аз още ще съм тук. Но няма да съм замразена във времето като ембрионите. Планирам да бъда тук, но повече от това не бих могла да кажа със сигурност.

Не би могъл да очаква от нея, че ще го чака в безвремие. „Сега или никога“ звучеше твърде драматично, но „сега или без гаранции“ звучеше съвсем на място. Реалистично. Разумно. И други депресиращи прилагателни за възрастни.

Бяха се върнали до първото квадратче.

— Някакви други идеи? — попита Джоул.

— Боя се, че изчерпах капацитета си на безпристрастен съветник. Съжалявам.

Да, нямаше да го освободи от отговорността за собствените му решения. Разговорът беше преминал до голяма степен според очакванията му. Или се беше надявал на друго — да го моли отчаяно да остане? Да захвърли всичко в името на любовта и живота? Това не беше в стила на Воркосиган и все пак… навремето тя беше направила точно това, захвърлила бе кариерата си, семейството си, корените си, напуснала бе колонията Бета заради Бараяр. „Не… заради Арал.“ Без да погледне назад? Може би не.

— Когато си решавала дали да зарежеш всичко, за да отидеш на Бараяр, ако тогава знаеше какво ще стане, ако знаеше всичко, пак ли би взела същото решение? — попита я изведнъж той.

Тя се умълча, обмисляйки въпроса му.

— По онова време? Може би не. Тогава все още бях твърде страхлива, за да го приема. Сега? Да. Звучи парадоксално, знам. Макар че е равносилно да кажа, че съм доволна от живота си. Всяка промяна би заличила от лицето на вселената хора, които обичам, но пък… би довела други хора в живота ми, предполагам. Хора, които така и не са се появили.

Ето това беше Корделия. Не „империята щеше да пропадне без мен“, а хората, просто хора, които се появяват или изчезват по волята на случайностите в живота ѝ. Не можеше да прецени дали разсъждава по-опростено или по-дълбоко от всеки друг, когото познаваше. Може би и двете.