Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 129

— Но ние само ще… — започна Сорен и бе сръчкан за пореден път.

— Това беше „да“, Микос. Макар и придружено с условия. Ще можеш да стъкмиш нещо навреме, нали, за да го видят?

— Да, но… — Хвърли поглед на строгата ѝ физиономия и мобилизира мъжкарската си решителност. — Да.

Джоул си спомни, че Коско, командирът на охраната на Корделия, напоследък здраво му опъваше нервите. Както и че ИмпСи има необходимите ресурси да провери за скрити капани шантавото сетаганданско изкуство. Щеше да е добро упражнение за тях. Макар че нелепата изложба вероятно бе напълно безобидна, ако не се брои скритата подигравка, че представят детска занималия на възрастни. Е, последното изобщо не тревожеше Джоул: самият той познаваше някои страховито умни деца.

— Сложиха ви противопаразитната ваксина, нали, лорд гем Сорен? — попита замислено той.

Гем Сорен кимна.

— Да, както и на целия персонал на консулството.

„Жалко“ — каза си Джоул, с пълното съзнание, че не бива да си мисли такива неща.

— Добре ще е да разглобите и приберете изложбата си в консулството, преди да е паднал мрак. Повечето гости, особено семействата, ще са си тръгнали преди това.

— Толкова ли са опасни сергиярските диви животни? — попита гем Сорен.

— Само ако войниците поделят пиячката си с шестокраките. А с падането на мрака алкохолът започва да се лее сериозно.

Воринис се ухили.

— Разбирам какво имате предвид, сър. Няма нищо, Микос. Ще ти помогна да прибереш нещата.

И така се стигна до сделка въпреки колебанията на Джоул. Оставаше да се надява, че Коско ще успее да ги защити от сетаганданското артистично обучение. Колкото до защитата на ентусиазирания куратор от собствената му публика, тази задача щеше да падне върху плещите на градската гвардия. Джоул изтърпя доволната широка усмивка на секретарката си и сетаганданските благодарности — как беше възможно човек да изглежда едновременно глуповат и снизходителен? — и избяга.

Прибра се в апартамента си в базата и провери какво е пристигнало на комтаблото. Усърдният му заместник комодор Бобрик бе поел орбиталната смяна вчера, веднага след като Джоул бе слязъл на планетата. Всички съобщения се пренасочваха през офиса му, докато адмиралът не беше на смяна, и на теория Бобрик трябваше да поема всичко, с изключение на личните и свръхспешните съобщения, като за последните Джоул биваше уведомяван незабавно по комуникатора си. Затова се изненада, когато завари да го чака съобщение от ворбарсултанската централа на отдел Операции с гриф „лично“.

Фигурата на адмирал Десплейнс, шеф на отдел Операции към Бараярската имперска служба, се появи над видплочата. Отделът му се помещаваше във висока сграда в центъра на Ворбар Султана с полазен от комуникационна апаратура покрив и пълна от тавана до подземията с пристрастени към стреса и мономаниакални служители, облечени (понеже това беше имперската столица) с парадни униформи. Слухът, че кранчетата с тоалетните били маркирани със „студено“, „горещо“ и „кафе“, не беше верен. Десплейнс ръководеше тази служба и всичко, попадащо в обсега ѝ, вече девет години, затова не беше чудно, че косата му сега беше доста по-прошарена, отколкото в началото. В прозореца зад него небето тъмнееше, значи записът бе направен в края на дълъг ден, предположение, подкрепено от бръчките на умора, браздящи лицето му, както и от часа, отбелязан в ъгълчето на картината. Но Десплейнс все пак се усмихваше, значи новината не би трябвало да е от най-ужасните.