Читать «Последният олимпиец» онлайн - страница 156

— Нали беше говорил с нея!

— Говорих. И я поканих тук.

Зяпнах го смаяно.

— Но ти каза, че няма да позволиш на никого да се пробва отново! Закле се…

— Знам какво съм казал, Пърси. Но това беше грешка. Рейчъл имаше видение за проклятието на Хадес. Според нея то вече не е в сила. И ме убеди, че заслужава да й дам възможност да се опита.

— А ако още е в сила? Ако Хадес не е намерил време да го премахне? Тя ще полудее!

Мъглата се виеше около Рейчъл. Тя цялата трепереше.

— Хей! — изкрещях. — Спри!

Хукнах към нея, без да обръщам внимание на сатирите. На около три метра от нея се сблъсках с нещо като невидима сфера, която я заобикаляше. От удара отскочих и се проснах в тревата.

Рейчъл отвори очи и се обърна. Приличаше на сомнамбул — все едно ме виждаше, но в същото време спеше.

— Спокойно — рече тя, гласът й сякаш идваше от много далеч. — Заради това дойдох тук.

— Ще превъртиш!

Тя поклати глава.

— Това е призванието ми, Пърси. Най-сетне разбрах всичко.

Звучеше точно така, като Мей Кастелан. Трябваше да я спра, а не можех дори да се изправя.

Къщата се разклати. Вратата рязко се отвори и отвътре засия зелена светлина. Разнесе се спарена миризма на змийско леговище.

И мъглата се виеше като стотици змии, които се спускаха по гредите на верандата и обикаляха около къщата. На прага се появи оракулът.

Съсухрената мумия с пъстра рокля пристъпи напред. Изглеждаше по-зле от обикновено, ако изобщо това беше възможно. Косата й падаше на кичури. Сбръчканата кожа се беше нацепила като седалката на стар автобус. Изцъклените очи се взираха невиждащо, но сякаш нещо я притегляше право към Рейчъл.

Рейчъл протегна ръце. Не изглеждаше изплашена.

— Толкова дълго си чакала — рече тя. — Вече съм тук.

Слънцето заискря ярко. Във въздуха над верандата увисна рус младеж с бяла тога, слънчеви очила и наперена усмивка.

— Аполон! — ахнах аз.

Той ми намига и вдигна пръст към устните си.

— Рейчъл Елизабет Деър — поде той. — Притежаваш дарбата на прорицателите. Но освен дар, тя е и прокоба. Сигурна ли си, че я искаш?

Тя кимна.

— Това е моята съдба.

— Приемаш ли рисковете?

— Да.

— В такъв случай, продължавай — рече богът.

Рейчъл затвори очи.

— Приемам тази роля. Вричам се на Аполон, покровителя на прорицателите. Отварям очите си за бъдещето и няма да забравя миналото. Приемам духа на Делфи, гласа на боговете, този, който говори неясно, пророка на съдбата.

Нямах представа откъде й идваха тези думи, но докато ги изричаше, мъглата се сгъсти. От устата на мумията като питон изпълзя плътен зелен пушек, плъзна се по стъпалата и ласкаво се заувива по краката на Рейчъл. Мумията се сгърчи и се разпадна, от нея остана само шепа прах върху стара пъстра рокля. Мъглата погълна Рейчъл и за миг тя изчезна от погледите ни. След това пушекът се разсея.

Рейчъл падна като подкосена и се сви на кълбо. Анабет, Нико и аз се втурнахме към нея, но Аполон ни спря:

— Стойте! Това е най-деликатният момент.

— Какво става? — извиках. — Какво й е?