Читать «Последният олимпиец» онлайн - страница 155

— Няма да успее да мине през вълшебните граници — продължи задъхано Анабет. — Пелей ще я изяде.

Не се бях сетил за това. Мъглата нямаше да заблуди Рейчъл. Лесно щеше да намери лагера, но се надявах, че вълшебните граници ще я спрат. Не ми беше минало през ума, че Пелей може да я нападне.

— Трябва да побързаме. — Обърнах се към Нико. — Можеш ли да извикаш няколко конски скелета?

Той едва си поемаше дъх от бягането.

— Толкова съм уморен… че не мога да извикам и кучешки кокал.

Спуснахме се по дигата към реката. Щом слязохме долу, изсвирих силно. Не исках да го правя. Въпреки вълшебното почистване с пясъчния долар, който бях дал на Ийст Ривър, водата си оставаше доста замърсена. Не ми харесваше мисълта, че заради мен морските животни може да се разболеят. Но така или иначе, те веднага откликнаха на зова ми.

Сивата вода се разпени и на повърхността се появиха три водни кончета. Изцвилиха нещастно и разтърсиха гриви, за да падне тинята. Бяха страшно красиви, с пъстроцветни рибешки опашки, с глави и предница на бели жребци. Водачът им беше по-едър от останалите — жребец, който можеше да носи дори и циклоп.

— Дъга! — извиках. — Как си, приятелю?

Той изцвили жално.

— Да, съжалявам — отвърнах. — Но въпросът е спешен. Трябва веднага да се върнем в лагера.

Дъга изпръхтя.

— Тайсън ли? Добре е! Съжалявам, че не е тук. Сега е пълководец на циклопската армия.

— Иооооооо!

— Да, сигурен съм, че ще ти донесе ябълки. А ще може ли…

След секунди с Анабет и Нико порехме водите на реката по-бързо и от скутери. Профучахме под моста Трогс Нек и се отправихме към залива.

Имах чувството, че измина цяла вечност, преди да зърнем брега на лагера. Благодарихме на водните кончета и излязохме на сушата, където ни чакаше Аргус. Той стоеше на пясъка със скръстени ръце, стоте му очи гледаха мрачно.

— Тук ли е? — попитах.

Той кимна.

— Всичко наред ли е? — обади се Анабет.

Аргус поклати глава.

Поехме след него по пътеката. Беше ми странно отново да съм в лагера, всичко изглеждаше толкова спокойно — без горящи сгради, без ранени бойци. Хижите се белееха на слънцето, полята искряха от роса. Наоколо не се виждаше жива душа.

Но в Голямата къща ставаше нещо. От прозорците струеше зелена светлина, точно както бях видял в съня си с Мей Кастелан. Мъгла — вълшебна мъгла — се спускаше над двора. Хирон лежеше на голяма като за кон носилка край игрището за волейбол, няколко сатира се суетяха край него. Блекджак подскачаше разтревожено в тревата.

— Не съм виновен, шефе! — заоправдава се той, щом ме видя. — Шантавото момиче ме накара!

Рейчъл Елизабет Деър стоеше до стъпалата към верандата. Ръцете й бяха вдигнати, сякаш чакаше някой от горните етажи да й хвърли топка.

— Какво прави? — попита Анабет. — Как е минала през преградите?

— Долетя с пегаса — отвърна един от сатирите и погледна обвинително Блекджак. — Профуча покрай дракона, все едно няма никакви прегради.

— Рейчъл! — извиках и поех към нея, но сатирите ме спряха.

— Пърси, недей — обади се Хирон. Опита се да се надигне и потрепери от болка. Лявата му ръка беше гипсирана, двата му задни крака също, цялата му глава беше бинтована. — Не бива да я прекъсваш.