Читать «Последният олимпиец» онлайн - страница 158

— Съжалявам, Пърси — рече тя. — На Олимп не ти обясних всичко, но зовът ме плашеше. Мислех, че няма да ме разбереш.

— И все още не те разбирам напълно — признах си. — Но сигурно трябва да се радвам за теб.

Рейчъл се усмихна.

— Едва ли чак да се „радваш“. Да виждаш бъдещето не е лесно, но това е съдбата ми. Надявам се, само родителите ми…

Тя замълча.

— Все още ли смяташ да отидеш в лицея „Кларион“? — попитах.

— Обещах на татко. Ще трябва да се опитам да бъда нормално момиче през учебната година, а…

— А точно сега имаш нужда от сън — намеси се Аполон. — Хирон, таванът не е много подходящо място за нашия нов оракул, нали?

— Определено. — Хирон изглеждаше много по-добре, след като богът на медицината се беше погрижил за него. — Рейчъл може да се настани в стаята за гости в Голямата къща, докато обмислим въпроса.

— Представям си пещера в гората — занарежда замечтано Аполон. — С факли и тежки пурпурни завеси на входа… Тайнствено и загадъчно. А вътре, пълно обзавеждане, с игри и система за домашно кино.

Хирон се изкашля силно.

— Какво? — намръщи се Аполон.

Рейчъл ме целуна по бузата.

— Чао, Пърси — прошепна тя. — Не е нужно да виждам бъдещето, за да ти кажа какво да правиш сега, нали?

Като че ли ме гледаше по-пронизително отпреди.

Изчервих се като домат.

— Да.

— Добре — отвърна тя. Обърна се и последва Аполон в Голямата къща.

Следобедът продължи също толкова странно. Лагерниците се прибраха от Ню Йорк с коли, пегаси и колесници. Погрижихме се за ранените. След това се събрахме край лагерния огън да изпратим загиналите.

Саванът на Силена беше яркорозов, но върху него имаше избродирано копие. Хижите и на Арес, и на Афродита я приемаха за свой герой, затова заедно подпалиха кладата й. Никой не спомена думата „шпионин“. Тайната изгоря и се превърна в пепел, а в небето се издигна пушек с аромат на дизайнерски парфюм.

Дори и Етан Накамура получи саван от черна коприна с два кръстосани меча под везни. Когато пламъците го обгърнаха, си пожелах да узнае, че в крайна сметка е успял да постигне целта си. Беше платил не само с окото, а и с живота си, но дребните божества най-сетне щяха да получат уважението, което им се полагаше.

Вечерята в трапезарията мина унило. Единственият забавен епизод беше, когато дриадата Хвойничка се разпищя и се хвърли на врата на Гроувър, а всички наоколо заподсвиркваха и се развикаха. Двамата отидоха на разходка по плажа под звездите и аз им се радвах, макар че ми напомниха за Силена и Бекендорф, което ме натъжи.

Госпожа О’Лиъри обикаляше доволно сред масите и дояждаше останките. Нико седеше на главната маса с Хирон и господин Д. и това на никой не му се струваше странно. Всички тупаха Нико по гърба и го поздравяваха за смелостта му. Дори и децата на Арес го харесваха. Това е то — появиш ли се с армия от зомбита, за да спасиш останалите, изведнъж ставаш всеобщ любимец.

Постепенно трапезарията се опразни. Някои отидоха край лагерния огън, където щеше да има песни. Други направо си легнаха. Аз седях сам на масата на Посейдон и гледах лунната пътека над залива. Виждах Гроувър и Хвойничка на плажа, държаха се за ръце и си шепнеха. Всичко беше толкова спокойно.