Читать «Последният олимпиец» онлайн - страница 154

— И защо?

— Искам да бъда обикновен човек. Да порасна. Да отида в колеж и да изживея всичко, което изживяват обикновените колежани.

— А дъщеря ми?

— Не можех да я оставя — признах с пресъхнало гърло. И побързах да добавя: — Както и Гроувър и…

— Пощади ме. — Атина пристъпи към мен, кожата ми настръхна от мощното й излъчване. — Веднъж те предупредих, Пърси Джаксън, че за да спасиш приятел, ще жертваш целия свят. Може и да съм сгрешила. Този път като че ли успя да спасиш и света, и приятелите си. Но си помисли хубаво какво ще правиш оттук нататък. Давам ти шанс да се докажеш. Не го проигравай.

И за да покаже сериозността на заплахата си, тя изригна в пламъци, които близнаха гърдите ми.

Анабет ме чакаше пред асансьора.

— Защо миришеш на пушек?

— После ще ти обясня — отвърнах.

Спуснахме се с асансьора. Музиката беше отвратителна — Нийл Даймънд или нещо подобно. Май трябваше да включа в искането си към боговете и по-хубава музика в асансьорите.

Във фоайето мама и Пол спореха с плешивия пазач, който се беше върнал на мястото си.

— Трябва да се качим! — крещеше мама. — Синът ми… — В този миг ме видя и се ококори: — Пърси!

Прегърна ме така, че ми изкара въздуха.

— Видяхме, че сградата е осветена в синьо — каза тя. Но ти не слезе, а мина толкова много време…

— И майка ти се притесни — добави Пол.

— Добре съм — уверих ги, докато мама прегръщаше Анабет. — Вече всичко е наред.

— Господин Шарън — обади се Анабет, — чудесно се справяте с меча!

Пол сви рамене.

— Дойде ми отвътре. Пърси, наистина ли… Тази история за шестстотния етаж…

— Дали Олимп е там? Да.

Той вдигна поглед замечтано.

— Бих искал да го видя някой ден.

— Пол — смъмри го мама. — Там не е за простосмъртни. Както и да е, важното е, че сме в безопасност.

Вече можех да се отпусна. Всичко беше наред. С Анабет бяхме добре. Мама и Пол бяха оцелели. Олимп беше спасен.

Но животът на децата на боговете не е лесен. Точно в този миг Нико дотича от улицата и по лицето му личеше, че се е случило нещо лошо.

— Рейчъл! — извика задъхано той. — Видях я току-що на Трийсет и седма!

Анабет се намръщи.

— Какво пак е направила?

— Отлетя — отвърна Нико. — Казах й, че ще загине, но тя не ме послуша. Взе Блекджак и…

— Взела е моя пегас? — прекъснах го аз.

Нико кимна.

— Тръгна към лагера. Каза, че трябвало да отиде там.

Двайсет и втора глава

Охлаждат ме

Не можех да допусна някой да ми краде пегаса. Дори и Рейчъл. Това, което беше направила, едновременно ме ядоса, изненада и разтревожи.

— Какво ли е намислила? — измърмори Анабет, докато тичахме към реката. За съжаление подозирах какъв беше отговорът и от него направо ми призляваше.

Движението беше натоварено. Улиците бяха пълни с хора, които смаяно разглеждаха опустошенията от бойните действия. На всяка крачка имаше полицейски патрулки с виещи сирени. Нямаше никакъв шанс да хванем такси, а пегасите бяха отлетели. Бях готов да се съглася и на няколко карнавални понита, но те бяха изчезнали безследно, заедно с всичката бира в центъра. Затова хукнахме, като едва си проправяхме път през тълпите смаяни простосмъртни по тротоарите.