Читать «Последният олимпиец» онлайн - страница 153

— Анабет наистина го спаси — рекох. — Люк умря като герой. Жертва се, за да убие Кронос.

— Благодаря ти за тези думи, Пърси. Но Кронос не е мъртъв. Никой не може да убие титан.

— Но…

— Не знам — изръмжа Хермес. — Никой не знае. Разпаднал се е на прах. Разнесъл го е вятърът. Ако имаме късмет, Кронос се е пръснал на толкова малки частички, че никога повече няма да успее да събере съзнанието си, още по-малко да се появи в плът и кръв. Но ще е грешка, ако го обявим за мъртъв.

Стомахът ми се сви на топка.

— А другите титани?

— Разбягаха се — отвърна той. — Прометей изпрати на Зевс писмо с хиляди извинения, задето е подкрепил Кронос. „Само исках да намаля щетите“, дрън-дрън-дрън. Ако има поне малко ум в главата си, ще се скрие някъде за следващите няколко века. Криос изчезна, а крепостта Ортис се разпадна. Океан потъна в дълбините, когато стана ясно, че Кронос е победен. А моят син Люк е мъртъв. Умря с мисълта, че не ми пука за него. Никога няма да си простя.

Хермес замахна с жезъла си през дъгата и образите изчезнаха.

— Веднъж ми казахте — подех, — че най-трудното за един бог е, че не може да помогне на децата си. И също така, че никой не бива да изоставя близките си каквото и да сторят.

— И сега смяташ, че съм лицемер?

— Не, прав сте. Люк ви обичаше. Накрая гой разбра каква е съдбата му. Мисля, че е бил наясно защо не сте можели да му помогнете. Спомнил си е кое е най-важното.

— Твърде късно и за мен, и за него.

— Имате и други деца. Заради Люк, трябва да ги признаете и да се погрижите за тях. Заедно с всички останали богове.

Хермес унило отпусна рамене.

— Ще се опитаме, Пърси. Да, ще се помъчим да спазим обещанието си. И за известно време всичко ще е наред. Но боговете никога не сме можели да спазваме клетвите си. Ти самият си се родил заради нарушена клетва, нали? Накрая ще забравим. Винаги е било така.

— Може да се промените.

Той се разсмя.

— Мислиш, че след три хиляди години боговете може да се променят?

— Да — отвърнах категорично. — Така мисля.

Хермес като че ли се изненада.

— Според теб… Люк наистина ли ме обичаше? След всичко, което се случи?

— Сигурен съм.

Той се взря в шадравана.

— Ще ти дам списък с децата ми. Едно момче в Уисконсин. Две момичета в Лос Анджелис. И още няколко. Ще се погрижиш ли да стигнат до лагера?

— Обещавам — отвърнах. — И няма да забравя.

Джордж и Марта се разшаваха около кадуцея. Знам, че змиите не се усмихват, но те като че ли точно това се опитваха да направят.

— Пърси Джаксън — рече Хермес, — боговете може да се поучат от теб.

Докато си тръгвах от Олимп, ме пресрещна и една богиня. Атина стоеше насред пътя със скръстени ръце и с такова изражение, че направо застинах. Беше сменила бронята си с джинси и бяла риза, но не изглеждаше по-миролюбива, даже напротив. Сивите й очи блестяха.

— Е, Пърси — рече тя. — Значи ще си останеш смъртен?

— Да, госпожо.