Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 99

— Хайде, ела! — подканва ме Райън, кимайки по посока на вратата. Тръгваме след групата избраници към улицата, а Райън прокарва пръсти през косата си.

— Господи, какъв ужас! — възкликва. — Накъде е тръгнал светът, ако наричаш това тук изкуство?!

— Ти си голям лицемер — отбелязва Капоти.

— Не ми казвай, че наистина харесваш тези боклуци!

— На мен ми харесаха — обаждам се аз. — Намирам ги за доста вълнуващи.

— Да, вълнуващи, но не в добрия смисъл — казва Райън.

Капоти се разсмива и отбелязва:

— Можеш да извадиш момчето от провинцията, но не можеш да извадиш провинцията от душата на момчето!

— Знаеш, че подобни думи ме обиждат! — извисява глас Райън.

— Аз също съм от провинцията — казвам.

— Личи си — промърморва Капоти с известно презрение.

— А ти да не си от някое по-добро място, а? — поглеждам го предизвикателно.

— Капоти е от старо южняшко семейство, скъпа — изрича провлечено Райън, имитирайки акцента на приятеля си. — Баба му се е била против янките. Което ще рече, че е някъде към сто и петдесет годишна.

— Никога не съм казвал, че баба ми се е била против янките! — провиква се възмутено Капоти. — Казах, че тя ми заръча никога да не се женя за янки!

— Отдъхнах си! — обаждам се насмешливо аз, а Райън се подхилва одобрително.

Вечерята се провежда в хамбара на семейство Джесън. Струва ми се, че беше преди десет години, когато двете с Лил се смяхме затова, че семейство Джесън живеят в сграда без течаща вода. Оказва се, че първоначалното ми предположение не е било особено далече от истината. Сградата е малко плашеща. Вратата на товарния асансьор се отваря ръчно, а освен това има и решетка. Вътре пък има лост, с който асансьорът се движи нагоре-надолу.

Управлението на въпросния асансьор се оказва нелека работа. Когато влизаме, петима човека вътре вече се чудят дали да не потърсят стълбите.

— Направо не мога да повярвам как има хора, които могат да живеят на подобни места! — изрича мъж с жълта коса.

— Обаче е евтино — изтъква очевидното Райън.

— Евтино не би трябвало да означава опасно.

— Какво е за теб опасността, когато си най-важният художник в Ню Йорк?! — отбелязва Капоти с традиционната си арогантност.

— Божичко, какъв мачо! — промърморва мъжът. Осветлението на асансьора не е много добро, но когато се обръщам, за да огледам човека по-добре, установявам, че не е никой друг, а моят познат Боби. Боби от модното шоу. Който обеща да постави пиесата ми.

— Боби! — почти изкрещявам аз.

Първоначално той не може да ме познае и автоматично изрича:

— Здрасти! Радвам се да те видя пак!

— Това съм аз! — продължавам смело. — Кари Брадшоу, спомняш ли си?

— Но, разбира се! — досеща се най-сетне той. — Кари Брадшоу! Драматургът!

Капоти се изхилва презрително, а тъй като никой друг не проявява интерес към управлението на асансьора, смело поема лоста. Асансьорът тръгва нагоре със силно разтърсване, което изхвърля няколко от пътниците в него към стената.

— Добре, че днес не съм хапвала нищо — промърморва жена с дълго сребристо палто.