Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 99
Кандис Бушнел
— Хайде, ела! — подканва ме Райън, кимайки по посока на вратата. Тръгваме след групата избраници към улицата, а Райън прокарва пръсти през косата си.
— Господи, какъв ужас! — възкликва. — Накъде е тръгнал светът, ако наричаш това тук изкуство?!
— Ти си голям лицемер — отбелязва Капоти.
— Не ми казвай, че наистина харесваш тези боклуци!
— На мен ми харесаха — обаждам се аз. — Намирам ги за доста вълнуващи.
— Да, вълнуващи, но не в добрия смисъл — казва Райън.
Капоти се разсмива и отбелязва:
— Можеш да извадиш момчето от провинцията, но не можеш да извадиш провинцията от душата на момчето!
— Знаеш, че подобни думи ме обиждат! — извисява глас Райън.
— Аз също съм от провинцията — казвам.
— Личи си — промърморва Капоти с известно презрение.
— А ти да не си от някое по-добро място, а? — поглеждам го предизвикателно.
— Капоти е от старо южняшко семейство, скъпа — изрича провлечено Райън, имитирайки акцента на приятеля си. — Баба му се е била против янките. Което ще рече, че е някъде към сто и петдесет годишна.
— Никога не съм казвал, че баба ми се е била против янките! — провиква се възмутено Капоти. — Казах, че тя ми заръча никога да не се
— Отдъхнах си! — обаждам се насмешливо аз, а Райън се подхилва одобрително.
Вечерята се провежда в хамбара на семейство Джесън. Струва ми се, че беше преди десет години, когато двете с Лил се смяхме затова, че семейство Джесън живеят в сграда без течаща вода. Оказва се, че първоначалното ми предположение не е било особено далече от истината. Сградата е малко плашеща. Вратата на товарния асансьор се отваря ръчно, а освен това има и решетка. Вътре пък има лост, с който асансьорът се движи нагоре-надолу.
Управлението на въпросния асансьор се оказва нелека работа. Когато влизаме, петима човека вътре вече се чудят дали да не потърсят стълбите.
— Направо не мога да повярвам как има хора, които могат да живеят на подобни места! — изрича мъж с жълта коса.
— Обаче е евтино — изтъква очевидното Райън.
— Евтино не би трябвало да означава опасно.
— Какво е за теб опасността, когато си най-важният художник в Ню Йорк?! — отбелязва Капоти с традиционната си арогантност.
— Божичко, какъв мачо! — промърморва мъжът. Осветлението на асансьора не е много добро, но когато се обръщам, за да огледам човека по-добре, установявам, че не е никой друг, а моят познат Боби. Боби от модното шоу. Който обеща да постави пиесата ми.
— Боби! — почти изкрещявам аз.
Първоначално той не може да ме познае и автоматично изрича:
— Здрасти! Радвам се да те видя пак!
— Това съм аз! — продължавам смело. — Кари Брадшоу, спомняш ли си?
— Но, разбира се! — досеща се най-сетне той. — Кари Брадшоу! Драматургът!
Капоти се изхилва презрително, а тъй като никой друг не проявява интерес към управлението на асансьора, смело поема лоста. Асансьорът тръгва нагоре със силно разтърсване, което изхвърля няколко от пътниците в него към стената.
— Добре, че днес не съм хапвала нищо — промърморва жена с дълго сребристо палто.