Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 101

— Защо не? Внушението е толкова могъщо, как може да не я харесат?!

Тайничко се надявам да не ми задава повече въпроси.

И той сякаш ме разбира. Получил очакваните похвали, художникът се обръща към дамата в сребристото палто.

За нещастие Боби не схваща посланието на жестовете.

— Виж какво, Бари — продължава настойчиво той, — трябва да поговорим за Базил!

Възползвам се от момента, за да изчезна. Не ми трябва много, за да си дам сметка, че запознаването с прочутите не те прави автоматично и тебе прочут.

Тръгвам по малък коридор и минавам покрай затворена врата, от която се дочуват приглушен смях и шепот. След това минавам покрай друга врата, която сигурно води към тоалетната, защото пред нея се е подредила цяла опашка от гости. Накрая влетявам през отворената врата в края на коридора. И се заковавам на място.

Тук декорът е съвсем различен. Стаята е абсолютно несъвместима с останалата част от хамбара. Подът е покрит с ориенталски килими, а в центъра се мъдри антично легло с резбовани крака, покрито с копринени възглавници.

Допускам, че без да искам, съм нахлула в спалнята на родителите, но се оказва, че на леглото се е опънала Рейнбоу и говори с момче с плетена ямайска шапчица върху сплетената си на плитчици коса.

— Извинете — смотолевям сконфузено, когато момчето вдига изненадано очи. Оказва се шокиращо красиво, с изрязани скули и красиви черни очи.

Рейнбоу се извърта стреснато, изплашена, че са я изловили, но когато ме вижда, се отпуска.

— О, това е просто Кари — казва. — Тя е готина.

„Просто Кари“ се осмелява да направи крачка напред и да попита:

— Какво правите тук?

— Това е брат ми Колин — пояснява Рейнбоу, като посочва красивия млад мъж.

— Друсаш ли се? — пита Коли, като ми подава малка лула с марихуана.

— Защо не? — Незнайно защо, но решавам, че няма да ми се отрази зле да се надрусам на това парти. И без това половината от гостите вече ми изглеждат надрусани.

Рейнбоу ми прави място на леглото, а аз промърморвам:

— Страхотна стая имаш!

— Наистина ли ти харесва? — пита тя, поема лулата от Колин и се привежда напред, докато той я пали със златна запалка.

— Защото е изцяло анти-Бари — отбелязва с перфектен английски акцент Колин. — Тъкмо затова е страхотна.

Дръпвам си от лулата и я подавам на Колин.

— Ти англичанин ли си? — питам, чудейки се как той може да е англичанин, когато Рейнбоу изглежда като типична американка.

Рейнбоу се изкисква и отговаря:

— Не, той е амхара. Като майка ми.

— Значи Бари не ти е баща, така ли?

— Не, за бога! — възкликва Колин. После двамата с Рейнбоу се споглеждат енигматично.

— Познаваш ли човек, който харесва баща си? — пита тя.

— Например аз — смотолевям неловко. Може и да е от дрогата, но изведнъж се изпълвам със сантиментални чувства към моя старец. — Много е готин.

— Значи имаш голям късмет — казва Колин. — Лично аз не съм виждал истинския си баща, откакто станах на десет.

Кимвам, сякаш напълно го разбирам, но истината е, че не го разбирам. Моят баща може и да не е идеален, обаче знам, че ме обича. Сигурна съм, че ако нещо ми се случи, той винаги ще бъде до мен — или най-малкото, ще се постарае.