Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 100

Капоти успява да изкара асансьора приемливо близо до третия етаж, което ще рече, че вратите се отварят на две стъпки над етажа. Бидейки кавалер, той скача и протяга ръка на дамата в сребристото палто. После слиза Райън, следван от Боби, който обаче пада на колене. Когато идва моят ред, Капоти се поколебава с ръка във въздуха.

— Няма проблеми — промърморвам аз.

— Стига, Кари! Не се дръж като идиот!

— С други думи, да се опитам да бъда дама — допълвам, като поемам подадената му ръка.

— Поне веднъж в живота си — завършва той.

Тъкмо се каня да продължа спора, когато Боби се вмъква между нас, хваща ме свойски под ръка и изрича мазно:

— Хайде да си вземем нещо за пиене, а ти да ми разкажеш всичко за новата си пиеса!

Обширното пространство на някогашния фабричен цех се оказва набързо премоделирано в нещо, наподобяващо на апартамент. Районът около прозорците е с размерите на ледена пързалка. Покрай една от стените е подредена маса с бяла покривка, която вероятно побира най-малко шейсет човека. Пред високите от пода до тавана прозорци са подредени групи дивани и кушетки, драпирани с корабни платна. Дървеният под е изтъркан от краката на стотици работници, а на някои места е буквално черен, като че ли някой някога е запалил огън на тях, после обаче е размислил и го е загасил.

— Заповядай! — отсича Боби и ми подава пластмасова чашка с течност, която се оказва евтино шампанско. Хваща ме за ръка и прошепва: — С кого искаш да се запознаеш? Познавам всички тук!

Иска ми се да изтръгна ръката си от неговата, но не ми изглежда особено възпитано. А освен това съм сигурна, че Боби просто се държи любезно.

— Бари Джесън? — осмелявам се да изрека.

— Не го ли познаваш? — възкликва Боби с такава искрена изненада, че не мога да не се засмея. Не мога да си представя защо Боби ще си мисли, че аз се познавам с великия художник, но, от друга страна, очевидно допуска, че често се мотая по светски събития. Което само потвърждава теорията ми — ако хората те виждат достатъчно често в средите си, приемат, че си един от тях.

Боби ме замъква директно при самия Бари Джесън, който в момента разговаря с няколко гости едновременно. Набутва ме най-безсрамно в кръга му. Чувството ми за принадлежност към тези хора се разсейва като сутрешна мъгла, ала Боби изглежда недосегаем за враждебните погледи на тълпата.

— Това е Кари Брадшоу! — съобщава тържествено на Бари. — От много време умира да се запознае с теб! Ти си любимият й художник!

Нито едно от въпросните твърдения не е вярно, ала аз не смея да му противореча. Особено след като изражението на Бари Джесън се сменя от раздразнение към благо снизхождение. Оказва се, че не е имунизиран срещу ласкателства. Тъкмо обратното — очаква ги.

— Виж ти! — Черните му очи се впиват в моите и аз внезапно се изпълвам с призрачното усещане, че се взирам в очите на дявола.

— Изложбата ви е зашеметяваща! — изричам неловко.

— Смятате ли, че и останалите ще я харесат? — пита директно той.

Енергията, която се излъчва от този човек, е крайно изнервяща. Обаче аз изтърсвам храбро: