Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 98

Тя излъчва целенасочено спокойния вид на жена, която е наясно с изключителната си красота и знае, че ти също го знаеш, но е твърдо решена да не превръща красотата си в главен обект на внимание на вечерта. Наклонила е леко глава и се подпира на съпруга си, сякаш иска да каже: „Да, знам, че съм красива, но тази вечер е изцяло негова.“ Вероятно това е най-върховният знак за истинска любов.

Или може би превъзходно изиграна роля.

Засега не забелязвам никъде нито Райън, нито Капоти, затова се преструвам, че съм крайно заинтригувана от произведенията на изкуството наоколо. На откриване на изложба човек би си помислил, че и останалите ще проявят интерес към тях, но пространствата между картините са предимно празни, сякаш събирането на тези хора е главната цел на вечерта.

И вероятно съвсем основателно. Трудно ми е да реша какво да мисля за картините. Те са само в черно и сиво, с фигури като клечки, които приличат на или жертви на нечовешко насилие, или на причинители на същото. От всеки ъгъл се стича кръв. Човечетата клечки са прободени с ножове и игли, грозни нокти късат крайниците им. Изключително разтърсващо и невъзможно да се забрави. А може би именно това е целта на цялото занимание.

— Какво ще кажеш? — пита Рейнбоу, която се е приближила зад мен, без да я усетя. Изненадана съм, че се принизява чак до мен и моето мнение, но като гледам, засега аз съм единствената наоколо, която е около нейната възраст.

— Могъщи — отговарям.

— Според мен са адски плашещи.

— Така ли? — Изненадана съм, че е толкова откровена.

— Само не казвай на баща ми!

— Няма.

— Райън ми каза, че те е поканил на вечерята — продължава тя, като върти една от ресните на роклята си. — Радвам се, че го е направил. Аз също бих те поканила, само че не знаех номера ти.

— Няма проблеми. Радвам се, че съм тук.

Тя се усмихва и отминава. А аз се обръщам отново към картините. Може би в крайна сметка Ню Йорк не е чак толкова труден за живеене. Може би принадлежността към подходящата прослойка е просто въпрос на показване. Ако хората те виждат достатъчно често на събиранията си, автоматично ще приемат, че си един от тях.

* * *

Накрая Райън и Капоти благоволяват да се появят, вече подгрели. Райън леко се клати, а Капоти е самата учтивост — поздравява всеки, когото срещне, като стар, забравен приятел.

— Кари! — провиква се, когато ме вижда, и ме целува по двете бузи, сякаш за него няма по-голямо щастие на този свят от срещата с мен.

През тълпата минава някакъв таен сигнал и неколцина човека се плъзгат по посока на изхода. Очевидно тези са избраните — най-малкото, да присъстват на вечерята.