Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 97

— С тази роза?

— Тъжна работа, нали?

— По-скоро жалка. Особено като се има предвид, че тя си го изкара на мен.

— На теб ли? — поглежда ме изненадано той. — И защо ще си го изкарва на теб? Ти с какво си й виновна?

— Така е. Но аз като че ли налях масло в огъня. И се спречкахме.

— Имаше ли скубене на коси?

— Разбира се, че не! — провиквам се възмутено. — Ти за какви ни мислиш, Райън?

— Съжалявам — ухилва се той. — Мъжете много обичат да гледат женски бой. Какво друго да кажа?

— Може би да си признаеш, че си кретен?

— Така би било твърде лесно. Освен това кретенът е Капоти. Аз съм просто идиот.

— Хубав начин да говориш за най-добрия си приятел.

— Само защото сме приятели не означава, че харесвам характера му — изрича Райън.

— Е, може би си прав — съгласявам се неохотно аз. Чудя се защо жените се критикуват толкова една друга. Защо не можем просто да си кажем: „Да, тя е малко объркана, но въпреки това я харесвам“?

— Дойдох да поканя Маги на новата изложба на бащата на Рейнбоу. След това ще има вечеря. Ще бъде адски изискано.

— Ако искаш, мога да я заместя — предлагам си услугите, чудейки се защо мен никой никога не ме кани на тези бляскави събития.

— Ти ли? — поглежда ме неуверено Райън.

— Че защо не? Да не би да имам рога и опашка?

— Не, разбира се — бие отбой той. — Обаче Маги каза, че си вманиачена по Бърнард Сингър.

— Не е казано, че трябва всяка вечер да бъда с него — измъквам се ловко от ситуацията аз, защото не желая да си признавам, че между нас с Бърнард вероятно всичко свърши.

— Е, добре тогава — предава се той. — Ще се видим в галерията. В осем.

„Жестоко!“ — казвам си, когато той си тръгва. Седмици наред слушам за това откриване и се чудя дали Рейнбоу ще ме покани и ако не, как да си изпрося покана. Непрекъснато си повтарях, че това е само едно глупаво парти, обаче тайничко си знаех, че е събитие, което в никакъв случай не бих пропуснала.

А тъй като Бърнард така и така не се обажда, защо да не отида? Кой е казал, че заради него трябва да сложа живота си на пауза?

Именно.

Двайсет и първа глава

Галерията се намира в Сохо — пуста кръпка от града с калдъръмени улички и огромни постройки, които някога са били фабрики. Направо да не повярва човек, че някога Манхатън е бил индустриален център, но както става ясно, преди време тук са произвеждали всичко — от дрехи през електрически крушки до различни инструменти. Към входа на галерията отвежда метална рампа. По парапета са накацали всевъзможни тузари, които пушат цигари и обсъждат приключенията си от предишната нощ.

Проправям си път през тълпата. На входа се е образувала нещо като тапа — всеки е срещнал някого и никой от тях не се сеща да помръдне. Минавам някак си. Във въздуха се носят кълба дим, накъдето и да се обърнеш, вони на пот, но в атмосферата се усеща жуженето на онова вече познато вълнение, което подсказва, че тъкмо това е мястото, където трябва да бъдеш тази вечер.

Намирам убежище край стената, като се старая да не се смесвам с потока подмазвачи, които се събират около импозантен мъж с козя брадичка и очи с отпуснати клепачи. Облечен е в черен смокинг и бродирани домашни пантофки, поради което предполагам, че това е самият велик Бари Джесън — най-значимият художник в съвременен Ню Йорк и баща на Рейнбоу. И наистина, точно зад него стои Рейнбоу и въпреки факта, че е облечена в яркозелена рокля на ресни, за първи път, откакто я познавам, изглежда дребна и незначителна. Точно до Бари, извисяваща се най-малко с глава над него, стои манекенката Пайкън.