Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 96

— Може би двата свята не могат да се съчетаят — неговият живот и твоят живот. И как, между другото, двама души събират животите си?

Тя ме поглежда недоволно и вдига куфара си.

— Пожелай ми късмет в Холивуд, Пиленце! Току-виж някой открил и мен!

— Ами Чарли? — питам, като й отварям вратата и я гледам как тътрузи куфара надолу по стълбите. Куфарът подскача, но продължава надолу цял-целеничък. Ако беше някой друг, скъпарски, сигурна съм, че не би издържал подобно отношение.

— Какво за него?

Брей! Очевидно много му е ядосана.

Втурвам се към прозореца и се надвесвам към улицата под нас. Край тротоара е спряла огромна лимузина. До вратата на пътника стои униформен шофьор. Когато Саманта се появява, шофьорът се втурва да поеме куфара й.

Вратата на лимузината се отваря и оттам излиза Хари Милс. Двамата със Саманта си казват нещо, а после той пали пура. Саманта го заобикаля и се вмъква в колата. Хари си дръпва силно от пурата, оглежда улицата и също влиза. Вратите се затварят и лимузината потегля. От отворения прозорец се вие дим от пура.

В стаята зад мен телефонът звъни. Приближавам се неуверено към него, обаче (както винаги) любопитството ми взема връх и аз вдигам.

— Саманта там ли е? — пак е Чарли.

— Току-що замина — отговарям учтиво.

— Мамка му! — провиква се той и затваря.

„Да ти се връща!“ — пожелавам му наум и бавно поставям слушалката обратно на мястото й.

А след това се навеждам под леглото на Саманта и вадя оттам собствения си куфар „Хартман“. Телефонът пак звъни, но този път здравият ми разум надделява и го оставям да си звъни.

След известно време човекът, който звъни по телефона, се отказва. Но започва да звъни звънецът на апартамента.

— Да? — изричам в домофона.

— Аз съм, Райън — чува се от другия край.

Натискам бутона за отваряне на външната врата. Райън, значи. Започвам да се самонавивам, за да му натрия сол на главата заради Маги, но после го виждам да изниква от стълбите с роза в ръка. Стъблото на розата се гъне и аз не мога да не се запитам дали не я е откъснал от някоя градинка.

— Закъсня — изричам с обвинителен тон. — Снощи Маги си тръгна.

— Мътните го взели! Знаех си, че съм оплескал работата!

В този момент вероятно би трябвало да му кажа да си върви, обаче още не съм свършила.

— И кой, по дяволите, бяга от ресторанта, докато гаджето му е в тоалетната?

— Бях уморен — изрича безпомощно той, като че ли това е достатъчно добро извинение.

— Ти бъзикаш ли ме или какво?

Погледът, който ми отправя, е като на пребито псе.

— Просто не знаех как да й кажа довиждане — смотолевя. — Бях тотално изтощен. Защото не съм Супермен. Понякога се опитвам, но в повечето случаи най-неочаквано се сблъсквам с криптонит.

Пряко сили се усмихвам. Райън е от онези хора, които умеят да си правят шега със самите себе си. И макар да знам, че не е много лоялно от моя страна, не мога да му се сърдя дълго. В крайна сметка не аз съм тази, която е зарязал.

— Маги беше адски наранена — изричам с укорителен тон.

— Така си и помислих. Затова реших да дойда и да й се извиня. Да й се реванширам.