Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 95

— Хммм — изсумтява загадъчно тя.

— А как се чувстваш, когато минеш покрай някой музикален магазин и зърнеш въпросната рокзвезда на плакат? Не ти ли е странно и необичайно, че си прекарала толкова много време с него?

— Не, изпитвам благодарност — отвръща тя, грабва една обувка и се озърта в търсене на другата от чифта. — Понякога си мисля, че ако не беше той, надали някога щях да се озова в Ню Йорк.

— А не си ли искала винаги да дойдеш тук?

Тя свива рамене и пояснява:

— Бях много буйна като дете. Нямах представа какво искам. Знаех единствено, че не желая да свършвам като сервитьорка и да забременея на деветнайсет. Като Шърли.

— Коя?

— Майка ми.

Не съм изненадана. У Саманта има някаква особена решителност, която все трябва да идва отнякъде.

— А ти имаш голям късмет — продължава тя, открива втората обувка и сбутва двете в ъгъла на куфара. — Поне имаш родители, които ще платят колежа ти.

— Е, да — отговарям неопределено. Въпреки признанията й за нейното минало аз все още не съм готова да й разкажа за моето. — Но нали и ти си учила в колеж?

— О, Пиленце! — въздъхва тя. — Аз просто съм посещавала два вечерни курса — през първите ми седмици в Ню Йорк. Намерих си работа чрез агенцията по трудова заетост. Първото място, което ме изпратиха, беше агенцията, в която сега работя. Само че тогава бях секретарка. По онова време дори не ги наричаха „асистентки“. Отегчителна история.

За мен обаче не е. А фактът, че тя е изминала толкова дълъг път, че се е издигнала от нищото превръща всичките ми страхове и битки в смехотворни занимания.

— Сигурно ти е било много трудно — отбелязвам.

— Доста — отговаря лаконично тя и се опитва да притисне капака на куфара надолу. Който, предвид факта, че под него е събран практически целия гардероб на Саманта, съвсем естествено отказва да се затвори. Аз услужливо коленича върху капака, докато тя щракне ключалките.

Докато влачим куфара към вратата, телефонът звъни. Саманта не му обръща внимание, затова аз се присягам към него.

— Не вдигай! — предупреждава тя. Обаче аз вече съм вдигнала.

— Ало?

— Саманта там ли е още?

Саманта ожесточено клати глава.

— Чарли ли е? — питам.

— Да. — Не ми звучи особено добронамерен. Питам се дали в крайна сметка не е разбрал, че онази вечер готвачката бях аз.

Подавам слушалката на Саманта, която само подбелва нетърпеливо очи, но я поема.

— Здравей, скъпи! Тъкмо тръгвах. — В гласа й се усеща леко раздразнение.

— Да, знам — продължава по-късно. — Обаче няма да успея. — Снишава глас. — Казах ти, трябва да отида! Просто нямам избор! — Пауза. А после, с осезаемо примирение: — Така е, Чарли, не всичко в този живот е създадено за твое удобство. — И затваря телефона.

Затваря за миг очи, поема си дълбоко дъх и по лицето й заиграва крива усмивка.

— Мъже! — промърморва.

— Ама нали двамата бяхте много щастливи? — възкликвам с изумление аз.

— Прекалено щастливи. Обаче, когато снощи му казах, че трябва да замина по спешност в Лос Анджелис, той се побърка. Каза, че имал планове тази вечер да вечеряме с майка му. Което незнайно защо е забравил да ми каже. Като че ли не знае, че аз също си имам свой живот!