Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 94

— На кое, според теб, ще обърне пиколото повече внимание — на куфара „Самсонайт“ или на Саманта Джоунс? — изтъквам очевидното.

— Тъкмо в това е проблемът! Ще очакват от мен моят багаж да бъде точно толкова бляскав, колкото съм и аз!

— Ако питаш мен, сигурна съм, че онзи дребосък Хари Милс ще носи още по-смотан куфар — най-малкото „Американски турист“! — отсичам и сядам на облегалката на дивана. — Допускала ли си някога, че ще пътуваш с човек, когото почти не познаваш? Малко е странно, нали? Представяш ли си куфарът ти случайно да се отвори и той да ти види гащите?!

— Бельото ми е най-малкият ми проблем! Притеснявам се за имиджа си. Когато купувах този боклук, никога не допусках, че ще стигна толкова високо — допълва, загледана смръщено в куфара си.

— А какво допускаше? — питам с любопитство. Не знам почти нищо за миналото на Саманта, освен факта, че идва от щата Ню Джърси и мрази майка си. Баща си пък изобщо не споменава, така че откъслечните споменавания на миналия й живот са обект на моя нестихващ интерес.

— Знаех единствено, че трябва да се махна. Колкото е възможно по-далече.

— Ама Ню Джърси е на отсрещния бряг на реката! — изтъквам очевидното.

— Във физически смисъл — да. В метафоричен обаче — не. А и Ню Йорк не беше първата ми спирка.

— Така ли? — Сега вече става още по-интересно. Не мога да си представя Саманта да живее на друго място, освен в Ню Йорк.

— Когато бях на осемнайсет, обиколих целия свят.

Едва не падам от облегалката на дивана.

— Как? — възкликвам.

Тя се усмихва и продължава:

— Бях групарка. Движех с една много прочута звезда на рока. Той самият ме избра — по време на един концерт. Бях сред публиката. Покани ме да тръгна на пътешествие с него и аз проявих глупостта да си въобразя, че съм му гадже. А след това разбрах, че си има съпруга, забутана в глухата английска провинция. А този куфар е обиколил целия свят.

В този момент се питам дали пък омразата на Саманта към горкия куфар не е плод на някакъв лош спомен от миналото.

— А после какво стана? — поглеждам я аз.

Тя свива рамене, взема малко бельо от купчината на пода и започва да го сгъва на елегантни квадратчета. Накрая отговаря:

— Той ме заряза. В Москва. Жена му най-изненадващо реши да се присъедини към турнето му. Една следобед се събуди и най-неочаквано изтърси: „Скъпа, съжалявам, но всичко свърши. Ти си бита карта.“

— Просто ей така?

— Той все пак беше англичанин — отвръща тя и започва да подрежда внимателно бельото си на дъното на куфара: — А англичаните постъпват така. Слагат точка и край. Никакви обаждания по телефона, никакви писма и най-вече — никакви сълзи.

— А ти не плака ли? — възкликвам.

— А ти как мислиш? Оказах се съвсем сама, в Москва, само с този глупав куфар. И със самолетен билет за Ню Йорк. Направо да заподскачаш от радост.

Не мога да разбера дали го казва сериозно или не.

— Ясно. Значи това е куфарът ти за бягства — кимвам разбиращо. — А сега, когато вече не изпитваш нужда да бягаш, ти трябва нещо по-добро. Нещо дълготрайно.