Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 92

Обаче тя вече е излязла от кооперацията. Стои до бордюра и се опитва да спре такси. Втурвам се към нея точно в мига, в който едно такси спира пред нея и тя отваря вратата.

— Маги!

Тя се завърта на пета, с ръка на дръжката на вратата.

— Какво?

— Хайде, стига! Не си тръгвай така! Съжалявам!

— Браво на теб — просъсква тя с каменна физиономия, вмъква се на задната седалка на таксито и затръшва вратата.

Отпускам отчаяно рамене, проследявайки таксито й как се изгубва в неспирния поток от коли по булеварда. Накланям назад глава, подлагайки лицето си на успокоителния хлад на лекия ръмеж.

— Но защо? — казвам си тихичко.

После се връщам в апартамента. Да го вземат мътните този Райън! Той действително е кретен. Ако не беше изоставил Маги, сега нямаше да бъдем скарани. Все още щяхме да сме приятелки. Вярно, аз щях да съм й леко ядосана, че спи с Райън, но в крайна сметка щеше да ми мине. Заради приятелството ни.

А тя защо не може да ми отвърне със същото?

Обикалям известно време из апартамента, неспособна да се успокоя след катастрофалното гостуване на приятелката ми. По едно време спирам, поглеждам телефона, вдигам слушалката и набирам номера на Уолт.

Докато телефонът звъни, аз си спомням как нито веднъж не се сетих за Уолт през цялото лято и че той има всички основания да ми се сърди. Потрепервам, давайки си сметка, че не бях никак добра приятелка. Не съм даже сигурна дали Уолт все още живее при родителите си. Когато майка му вдига, аз изричам с най-сладкия си гласец:

— Здравейте! Обажда се Кари. Може ли да говоря с Уолт?

— Здравей, Кари! — поздравява ме майката на Уолт. — Още ли си в Ню Йорк?

— Да.

— Сигурна съм, че на Уолт ще му бъде много приятно да те чуе — допълва, като забива ножа на угризенията ми още по-дълбоко, а после се провиква: — Уолт! Търси те Кари!

Чувам как Уолт влиза в кухнята. Представям си червената пластмасова маса и купищата столове отстрани. Кучешката купичка, препълнена с вода. Фурната, където майката на Уолт държи захарта, за да не могат мравките да я докопат. И най-вече — представям си изумлението на Уолт. Сигурно вече се пита как съм се сетила да му се обадя след толкова седмици мълчание.

— Ало? — казва в слушалката той.

— Уолт! — възкликвам.

— Това нашата Кари Брадшоу ли е?

— Сигурно.

— Каква изненада! Мислех те за мъртва!

— О, Уолт! — разсмивам се нервно с пълното съзнание, че си го заслужавам.

Но Уолт очевидно е готов да ми прости, тъй като следващото, което пита, е:

— Е, как е в Голямата ябълка?

— Много добре — отговарям. — А ти как си? — Снижавам глас: — Все още ли се виждаш с Ранди?

— Разбира се! — възкликва той. — И да ти кажа, баща ми реши най-сетне да си затвори очите. Благодарение на огромния интерес на Ранди към футбола.

— Страхотно! Значи всичко върви добре.

— Така изглежда. За моя огромна изненада.

— Е, имаш голям късмет, Уолт!

— Ами ти? Някой специален в живота ти? — пита той, като натъртва саркастично на думата „специален“.

— Още не знам. Излизам с един човек. Обаче е по-голям. Маги се запозна с него — пояснявам, като се доближавам все повече до истинската причина за обаждането си. — И веднага го намрази.