Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 79

— Харесва ми — решавам да се изкажа и аз. — Счупеното стъкло е страхотна метафора на разбитото сърце. — Изричайки това, аз си давам сметка как точно ще се чувствам, ако Бърнард сложи край на връзката ни.

— Педантично и твърде очевидно! — отсича Виктор. — Ученическо и неумело. Всички ставате свидетели какво се случва, когато човек приеме таланта си за даденост!

— Благодаря ви — отвръща с равен тон Лил, като че ли не й пука. Връща се на мястото си, но когато поглеждам през рамо, забелязвам, че е оборила глава и изглежда като попарена. Знам, че Лил е твърде силна, за да се разплаче пред всички тези хора тук, но знам също така, че дори и да го направи, всички ще я разберат. Виктор може и да не е особено съобразителен в прямотата си, но никога досега не се е показвал като целенасочено зъл.

Но и той като че ли се чувства гузен, защото забелязвам, че върти горкичкия Уолдо така, сякаш се кани да го откъсне от лицето си.

— В заключение, очаквам с нетърпение да чуя второ действие от пиесата на Кари. Що се отнася до Лил… — не довършва и се обръща.

Подобно изявление би трябвало да ме накара да литна до небесата, но не става така. Знам, че Лил не заслужава такива строги критики. Което, обаче, би могло да означава и обратното — че аз не заслужавам подобно одобрение. Оказва се, че величието не е толкова приятно, когато те връхлита за сметка на провала на други.

Събирам листите на сценария си, питайки се какво стана току-що. Може би в крайна сметка Виктор е просто поредният непостоянен мъж. Само дето в случая е непостоянен не по отношение на жените, а на любимите си студенти. В началото обсипа Лил с похвали, обаче сега сигурно се е отегчил от нея и изведнъж аз съм тази, която е привлякла вниманието му.

Лил побягва навън. Настигам я до асансьора и натискам бутона за затваряне на вратите, преди някой друг да се е вмъкнал при нас.

— Много съжалявам, Лил — прошепвам. — Според мен стихотворението ти е прекрасно! Съвсем сериозно ти го казвам! — започвам да нареждам, полагайки усилия да компенсирам неодобрението на професора.

Лил притиска чантата до гърдите си и промърморва:

— Не, той е напълно прав. Стихотворението не става. Трябва да работя повече върху себе си!

— Но ти вече работиш повече от всички останали в курса, взети заедно! Ако става въпрос за мързел, това съм най-вече аз!

— Не е вярно, Кари — поклаща глава тя. — Ти не си мързелива. Ти просто не се страхуваш от нищо.

Сега вече е мой ред да се почувствам объркана, особено предвид разговора ни с нея относно страховете ми като писател.

— Не бих се изразила точно така — изричам предпазливо.

— Но е напълно вярно. Ти не се страхуваш от този град. Не се страхуваш да пробваш нови неща.

— Ти също — изричам тихо.

Излизаме от асансьора, а оттам — на улицата. Слънцето прежуря и горещината сякаш ни зашлевява през лицето. Лил примижава и си слага евтини слънчеви очила — от онези, които уличните продавачи предлагат на всеки ъгъл.

— Наслаждавай се на Ню Йорк, Кари — отсича. — А за мен не се притеснявай! Смяташ ли да кажеш на Бърнард?