Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 51

Дръпвам едно конче от чаршафите. Не че на „Браун“ му има нещо, разбира се, обаче аз вече влязох там. От друга страна, ако Ню Йорк беше колеж, все още щях да продължавам да се опитвам да вляза в него. А щом всички тези хора могат да пробият в Ню Йорк, защо да не мога и аз?

Именно.

Скачам от леглото и хуквам из апартамента заради самия спорт. Разхвърлям дрехите си, като същевременно написвам на машината следните три изречения: „Аз ще успея! Трябва да успея! Не ми пука какво мислят хората!“ След това грабвам любимата си чанта и буквално се плъзвам по перилата от петия етаж чак до долу.

Понасям се по Четиринайсета улица, умело лавирайки в тълпата. Представям си, че краката ми се реят на няколко сантиметра от земята. На Бродуей завивам надясно и се спускам към „Странд“.

„Странд“ е легендарна антикварна книжарница, където можеш да откриеш каквито книги си поискаш, при това почти за без пари. Въздухът е застоял, а продавачите се държат много надменно — очевидно се чувстват като пазители на пламъка на истинската литература. Което не би имало значение, стига да можеше да бъдат избегнати. Защото, ако търсиш конкретна книга, няма начин да я откриеш без тяхната помощ.

Заковавам един зализан тип с пуловер с кръпки на лактите и питам:

— Имате ли „Смъртта на търговския пътник“?

— Надявам се — отговаря той и скръства ръце пред гърди.

— А „Колко е важно да бъдеш сериозен“? А може би и „Лисичета“? „Жените“? „Градът“?

— Хей, по-бавно! Да не би да съм ви някакъв си продавач на обувки?!

— Не — промърморвам послушно и тръгвам след него между рафтовете.

След петнайсетминутно търсене той най-сетне открива „Жените“. В другия край на рафтовете забелязвам Райън от курса. Забил е нос в „Пътя на Суон“, почесва глава и отмерва някакъв вътрешен ритъм с крак, напълно погълнат от текста.

— Здрасти! — поздравявам.

— Здрасти! — отвръща той и затваря книгата. — Какво правиш тук?

— Смятам да напиша пиеса — отговарям и кимвам към малката си купчинка книги. — Затова реших, че няма да е зле първо да прочета няколко.

Той се засмива и казва:

— Добра идея. Най-добрият начин да избегнеш писането е чрез четене. Така поне можеш и сама да си повярваш, че работиш.

Райън ми харесва. Като човек ми изглежда готин, за разлика от най-добрия си приятел Капоти Дънкан.

Плащам си книгите и когато се обръщам, виждам, че Райън стои зад мен. Има вид на човек, който не е съвсем наясно какво да прави със себе си.

— Искаш ли по едно кафе? — пита.

— Няма проблеми.

— Имам два часа за убиване преди срещата с годеницата ми — пояснява.

— Ти си сгоден? — възкликвам. Райън не ми изглежда на повече от двайсет и една — двайсет и две. Струва ми се твърде млад, за да се жени.

— Годеницата ми е модел — допълва той и се почесва по бузата, като че ли едновременно се гордее и срамува с нейната професия. — Винаги съм смятал, че ако една жена много, ама много иска от теб да направиш нещо, трябва да го направиш. В дългосрочен план се оказва по-лесно.