Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 45

— Имам една приятелка, на която още от първия път й хареса. Каза, че имала истински оргазъм.

— От сношението ли? — възкликва Миранда. — Да знаеш, че лъже! Всеобща тайна е, че жените не могат да получат оргазъм само от сношението!

— Тогава защо всички го правят?

— Защото са принудени! — изпищява гостенката ми. — А после само си лежиш и чакаш по-скоро да свърши. Единственото хубаво нещо е, че продължава само минута-две.

— Може пък да трябва да го правиш повечко, докато ти хареса — казвам замислено.

— Нищо подобно! Правила съм го най-малко двайсет пъти и всеки път си беше така гадно, както първия път. — Скръства ръце пред гърди. — Е, някой ден сама ще се увериш. И да знаеш, че няма никакво значение с кого го правиш. Преди шест месеца го направих с друг само за да се уверя, че проблемът не е в мен, и преживяването се оказа същата отврат, както и с първия.

— Ами ако си с някой по-голям? — питам, мислейки си за Бърнард. — С мъж с опит?

— Колко по-голям?

— Например на трийсет?

— Тогава става още по-лошо! — отсича тя. — Оная му работа може вече да се е сбръчкала! А няма нищо по-отблъскващо на този свят от сбръчкан пенис!

— Виждала ли си вече такъв? — любопитствам аз.

— Не съм. И се надявам никога да не видя!

— Добре де — питам аз, като се разсмивам, — ами ако стане така, че, след като го направя, ми хареса?

Миранда изсумтява, като че ли това изобщо не може да стане. После посочва към една от снимките на Саманта и казва:

— Дори и тя го намира за отегчително. Изглежда така, сякаш й харесва, но ти гарантирам, че се преструва. Точно както всяка друга проклета жена на шибаната ни планета!

Част втора

Захапи Голямата ябълка

Десета глава

Бърнард!

„Той ми се обади!“ — напявам си аз като птичка, докато подскачам по Четирийсет и пета улица към Театралния квартал. Както стана ясно, той се обадил в бившата ми квартира и Пеги му заявила, че аз вече не живея там и нямала представа къде съм. А след това, моля ви се, имала безочието да го попита дали не може да й даде роля в новата си пиеса. Бърнард хладно й предложил да се обади на отговорника по кастинга и тогава, не щеш ли, паметта на Пеги внезапно се завърнала и тя му казала: „Отседнала е при някаква нейна приятелка, ама Синди ли беше, Саманта ли, не знам.“

И тъкмо когато бях започнала да се отчайвам, че той ще се сети да ми се обади, Бърнард успял да събере две и две и ми позвъни.

— Можеш ли да ме чакаш утре пред театъра? — попита.

Повече от ясно е, че представата на Бърнард за среща е твърде странна. Но като гений вероятно му е позволено да живее извън човешките правила.

Театралният квартал е вълнуващ дори и през деня. От една страна, за бляскавите светлини на Бродуей, от друга — сладките малки ресторантчета, а от трета — съмнителните заведения, обещаващи „живи момичета“, което ме кара да се почеша озадачено по главата. Че кой ще иска да види мъртви момичета?

А след това се озовавам на Шуберт Али. Уличката е малка, но аз не мога да се сдържа да не си помечтая какво ли би било да видя своя собствена пиеса, играна в този театър. Ако това някога стане, би означавало, че всичко в живота ми е идеално.