Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 43

— Сигурна ли си, че съквартирантката ти няма да има нищо против да ти дойда на гости? — пита Миранда.

— Тя не ми е точно съквартирантка. Сгодена е. Живее с приятеля си, а и без това през уикенда е в Хамптънс.

— Блазе ти! — отбелязва Миранда, когато тръгваме по стъпалата към петия етаж. На площадката на третия обаче вече се задъхва. — Как успяваш да се справиш с тези стъпала всеки божи ден? — простенва.

— Не ми пука, щом вече не живея при Пеги.

— Тази Пеги звучи като чудовище. Хора като нея трябва да ходят на психотерапия.

— Сигурно го прави, но няма ефект.

— Тогава ще трябва да си намери нов психоаналитик — пуфти Миранда. — Мога да й препоръчам моя.

— Ти ходиш на психоаналитик? — поглеждам я изненадано, докато вадя ключовете си.

— Разбира се. Ти не ходиш ли?

— Не. Защо?

— Защото всеки трябва да ходи на психоаналитик. В противен случай непрекъснато повтаряш едни и същи нездравословни модели.

— Ами ако нямаш нездравословни модели? — питам и отварям вратата. Миранда нахлува и автоматично се строполява върху шкафчето за обувки.

— Дори само мисълта, че нямаш нездравословни модели, е достатъчно значителен нездравословен проблем. А и всеки си има нещо вредно като останка от детството. Ако не се справиш навреме с него, можеш да провалиш целия си живот.

Бутвам летящата врата и влизам в кухничката. Поставям торбата с продуктите върху няколкото сантиметра плот до миниатюрната мивка.

— А твоят какъв е? — питам.

— Майка ми — отговаря.

Откривам една тенджерка във фурната, наливам в нея малко олио и запалвам газта на един от котлоните.

— А ти откъде знаеш всички тези неща? — питам.

— Баща ми е психоаналитик. А майка ми е перфекционистка. Едно време сутрин ме решеше цял час, за да ми направи идеалната прическа преди училище. Точно затова в мига, в който се измъкнах от нея, си отрязах косата и я боядисах. Баща ми твърди, че страдала от чувство за вина. Обаче според мен тя е класически нарцистичен тип. За нея всичко се върти около нея самата. В това число и аз.

— Но нали ти е майка! — възкликвам и слагам пилешките бутчета в нагорещеното олио.

— Може. Обаче аз я мразя. В което няма нищо лошо, защото тя също ме мрази. Не се вмествам в тесните й представи за идеалната дъщеря. Ами твоята майка? Каква е?

Изчаквам, преди да отговоря, но осъзнавам, че тя не се интересува особено от отговора ми. Разглежда снимките, които Саманта държи на масичката. Прави го с ентусиазма на археолог, току-що открил нови грънци в земята.

— Това ли е жената, която живее тук? Боже, ама тя е голяма егоистка! На всяка снимка е!

— Е, апартаментът си е неин.

— Не го ли намираш за странно да разпръснеш все свои снимки из целия си апартамент? Сякаш се опитваш да докажеш, че съществуваш!

— Не я познавам чак толкова добре.

— И каква е тя? — подмята саркастично Миранда. — Актриса? Модел? Кой нормален човек си прави цели пет снимки по бански, а?!

— Работи в рекламата.

— Още един бранш, предназначен да лиши жените от самоувереност.

Оставя снимките, идва при мен в кухнята и пита: