Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 46

Изпълнявайки инструкциите на Бърнард, аз влизам през служебния вход. Нищо особено — мрачно коридорче със сиви циментови стени и лющещ се линолеум на пода и мъж, скрит зад малко прозорче.

— Бърнард Сингър? — питам.

Пазачът вдига очи от вестника си. Лицето му е като географска карта от вени.

— На кастинг ли? — пита и вади някакъв списък.

— Не, приятелка съм.

— А, да, младата дама. Кари Брадшоу.

— Същата.

— Той каза, че ви очаква. В момента го няма, но каза, че скоро ще се върне. Поръча да ви заведа на обиколка из кулисите.

— Прекрасно! — възкликвам. Божичко, театър „Шуберт“, а аз съм зад кулисите му!

— Идвали ли сте друг път тук?

— Не! — не успявам да сдържа пискливите нотки в гласа си.

— Театърът е основан през 1913 година от господин Шуберт — започва пазачът и дръпва тежка черна завеса, зад която се вижда сцената. — През 1939 година тук играеше и Катрин Хепбърн. Във „Филаделфийска история“.

— На тази същата сцена?

— Всяка вечер, преди да излезе на сцената, стоеше точно там, където сте вие сега. „Джими — казваше, — как е публиката тази вечер?“ А аз отговарях: „Превъзходно, мадам, щом знае, че ще види вас!“

— Джими! — примолвам се и аз. — Може ли да…

Той се усмихва, доловил ентусиазма ми.

— Само за секунда обаче. На хора, които не са от профсъюза, не е позволено да…

И преди да е успял да промени решението си, аз излизам на сцената и оглеждам театъра. Пристъпвам до прожекторите и оглеждам редиците кадифени кресла долу, балконите, луксозните ложи от двете страни. И за миг си представям, че театърът е пълен с хора, до един дошли да видят точно мен.

Вдигам ръце и се провиквам:

— Здравей, Ню Йорк!

— О, боже!

Чувам дълбок, гърлен смях, следван от ръкопляскане на един човек. Обръщам се ужасено и там, зад кулисите, зървам Бърнард — със слънчеви очила, разкопчана бяла риза и обувки „Гучи“. До него стои човекът, който изръкопляска — жената, която автоматично разпознавам като Марджи Шепърд. Бившата му съпруга. Но какво, по дяволите, прави и тя тук? И какво ли си мисли за мен, след като видя малкото ми представление?

Не ми трябва много време, за да разбера, защото следващото, което казва, е:

— Виждам, че току-що се роди звезда. — Гласът й е като шкурка.

— По-полека, Марджи — изрича Бърнард, който има благоприличието да прозвучи леко раздразнено.

— Здравейте! Аз съм Кари — изричам и подавам ръка.

Тя ме удостоява с честта да ми поеме ръката, но не казва собственото си име. Очевидно е убедена, че всички я познават достатъчно добре. Мисля, че винаги ще си спомням какви бяха ръцете й — дългите, нежни пръсти, топлата и твърда длан. Някой ден сигурно ще разказвам: „Запознах се с Марджи Шепърд. Дори стиснах ръката й и тя беше възхитителна.“

Марджи отваря красиво уста и лукаво се засмива.

— Виж ти! — изрича.

Никой не може да каже „Виж ти!“ и да му се размине. Освен на Марджи Шепърд. Не мога да спра да я зяпам. Не може да се нарече красива в буквалния смисъл на думата, обаче притежава някакво вътрешно излъчване, което те кара да си мислиш, че е най-привлекателната жена, която някога си виждал.