Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 23

Запътвам се към банята. Щом не смята да ми казва нищо, значи аз също няма да й казвам нищо.

Когато излизам, Пеги вече стои пред вратата със сешоар в ръка.

— Извинявай — промърморвам и се промъквам покрай нея.

Тя влиза обратно в банята и затръшва вратата.

Докато шумът от сешоара оглася целия апартамент, аз се възползвам от възможността да се обадя на Лил. Толкова е дребничка, че прилича на кукла, пъхната под завивките на леглото. Кръглото й личице е бледо като порцелан.

— Сега си суши косата — докладвам.

— Трябва да влезеш и да хвърлиш сешоара й в мивката.

Накланям глава. Бръмченето внезапно спира и аз се връщам бързо в килийката си. Тръшвам се на стола и се обръщам към старата пишеща машина на майка ми.

Броени секунди по-късно хазяйката вече е зад гърба ми. Направо няма равна на себе си — държи да уважаваме уединението й, а същевременно връхлита в стаите ни тогава, когато си поиска, без да се съобразява с нас.

Налива се с вездесъщата си диетична кола. Сигурно й е като майчино мляко — добра за всички случаи, включително за закуска.

— Този следобед имам кастинг, затова се нуждая от пълна тишина в апартамента си, докато репетирам — отсича и се заглежда подозрително в пишещата ми машина. — Надявам се, че не възнамеряваш да използваш това шумно нещо. Трябва да си купиш електрическа пишеща машина, като всички нормални хора.

— С удоволствие, обаче точно сега не мога да си я позволя — отговарям, като се старая да не дам воля на сарказма в гласа си.

— Това не е мой проблем, не мислиш ли? — изрича тя, а изкуственият подсладител в гласа й би могъл да сложи в малкия си джоб и стекче диетична кола.

* * *

— Отново този дребен сърбеж. — Пауза. — Не! Отново този дребен сърбеж! — Пауза. — Мамка му! Отново този дребен сърбеж!

Да, не сте се излъгали. Пеги ще се явява на кастинг за реклама за хемороиди.

— Ти какво очакваше? — прошепва едва чуто Лил. — Да ни освободи от присъствието си ли? — Поглежда се в малкото си огледало и внимателно поставя руж върху бузите си.

— Къде отиваш? — просъсквам възмутено, като че ли не мога да повярвам, че тя ще ме остави насаме с хазяйката и дребния й сърбеж.

— Навън — отговаря енигматично съквартирантката ми.

— Ама къде по-точно? — Чувствам се като Оливър Туист, молещ за още каша. И допълвам: — Може ли да дойда и аз?

— Не, не можеш — промърморва Лил, незнайно защо притеснена. — Трябва да…

— Какво?

— Да се срещна с някого — отсича безапелационно тя.

— С кого?

— С една приятелка на майка ми. Много стара жена. В момента е в болница и не й разрешават посетители.

— А теб как ще те пуснат?

Лил се изчервява и вдига пред себе си огледалото, опитвайки се да сложи точка на разпита ми.

— Аз съм почти роднина — пояснява, оправяйки миглите си. — А ти какво ще правиш днес?

— Още не съм решила — изломотвам и я поглеждам подозрително. — Не искаш ли да чуеш как мина срещата ми с Бърнард?

— Разбира се. Как?

— Безкрайно интересно. Бившата му съпруга му взела всичките мебели. А после ме заведе в „Ла Гренуил“.

— Хубаво.

Тази сутрин Лил е вбесяващо разсеяна. Чудя се дали е заради това, че снощи Пеги ме заключи, или се дължи на нещо съвсем различно. Но що се отнася до болната приятелка на майка й, сигурна съм, че лъже. Че кой си слага руж и спирала, когато отива на посещение в болница?!