Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 24

От друга страна, въобще не ми влиза в работа къде ще ходи, защото ми хрумва една идея.

Втурвам се обратно в своята кутийка и се връщам с прекрасната си чанта „Кари“. Бръквам и измъквам оттам сгънат лист хартия. После отсичам:

— Ще отида на гости у Саманта Джоунс!

— Коя е тази? — пита Лил.

— Жената, която през първия ми ден в Ню Йорк ме прибра в апартамента си — пояснявам. — Не си ли спомняш? Братовчедката на Дона Ладона? Даде ми назаем двайсет долара. Та ще отида да й ги върна.

Това, разбира се, е само извинение. Както, за да се измъкна от този ад тук, така и да си поговоря с нея за Бърнард.

— Добра идея — промърморва Лил, оставя огледалото и се усмихва. Оставам с впечатлението, че не е чула и думица от онова, което казах.

Отварям чантата си, за да върна обратно листа, и откривам сгънатата покана за партито в Пък Билдинг. Размахвам я пред очите й.

— Това парти е тази вечер! Трябва да отидем! — провиквам се.

„И ако Бърнард се обади, може да го вземем с нас“ — допълвам наум.

Лил ме поглежда скептично и отбелязва:

— В Ню Йорк всяка вечер има партита.

— Изобщо не се съмнявам — контрирам я аз. — Но възнамерявам да отида на всяко едно от тях.

* * *

Сградата от стъкло и стомана, в която работи Саманта, е отблъскващ бастион на сериозния бизнес. Климатиците във фоайето са пуснати едва ли не на замръзване. Сигурно затова повечето хора, които се щурат насам-натам из него, изглеждат недоволни и сърдити. Откривам името на компанията, която ми е дала Саманта — „Слоуви, Динол Едвъртайзинг“ — и поемам с асансьора до двайсет и шестия етаж.

От пътуването с асансьора леко ми прилошава. Никога досега не съм се качвала толкова високо. Ами ако нещо стане и асансьорът пропадне до долу?

Но като че ли никой друг около мен не споделя тревогите ми. Всички са приковали очи върху цифрите, които се сменят на таблото над вратата, обозначаващи етажите. Физиономиите на всички до един са целенасочено безизразни, съзнателно отбягващи факта, че са най-малко половин дузина хора в пространство с размерите на градски килер.

Обаче на мен този подход нещо не ми се отдава. Успявам да уловя погледа на една жена на средна възраст, притиснала към гърдите си няколко папки. Усмихвам й се, обаче тя бързо извръща очи.

След това ми минава през ума, че внезапната ми поява на работното място на Саманта може би не е сред най-блестящите ми хрумвания. Въпреки това, когато вратите на асансьора се разтварят, аз светкавично се измъквам и се понасям в тръс по покрития с мек килим коридор, докато накрая не откривам две огромни врати с надписа на компанията. От едната страна има голямо бюро, зад което седи дребна жена с черна коса, стърчаща като шипове. Тя автоматично ми взема мярката и след само една идея повече от нормалното пита:

— С какво мога да ви помогна?

Гласът й е стържещ. Звучи така, сякаш говори не с устата, а с носа си.