Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 21

— Нещо подобно — отговарям неопределено, мислейки си за хазяйката.

Следващият му ход увисва във въздуха и започва да се върти като ленива диско топка.

— Може би трябва да те изпратя до вас — изрича внезапно.

— И да провалиш всичко това? — разсмивам се аз.

— Не съм правил „това“ от доста време. Ами ти?

— О, аз съм същински експерт! — подкачам го аз.

Тръгваме към моята квартира, хванати за ръка.

— Лека нощ, котенце! — изрича накрая, когато спираме пред вратата на кооперацията. Стоим и се гледаме неловко, докато накрая той се решава да направи своя ход. Повдига брадичката ми и се привежда към устните ми. В началото целувката е нежна и благоприлична, но постепенно става все по-страстна и по-страстна, докато накрая завършва на една крачка от похотта.

Не смея да отворя очи. Замаяна съм. После го поглеждам. Той ме съзерцава с копнеж, но накрая се задоволява с кавалерско потупване по бузата и леко стискане на ръката.

— Утре ще ти се обадя, става ли?

— Става — пришепвам тихо аз.

И отминава бавно в нощта. На ъгъла се обръща и ми помахва. И когато се стопява в мрака, аз се вмъквам вътре.

Прокрадвам се тихо към квартирата, подпирайки се на тревистозелената стена покрай стълбите, и за пореден път се питам как е възможно някой да боядиса стените в подобен грозен цвят. Когато стигам до вратата, вмъквам тихичко ключа в ключалката. Езичето се дръпва с алармиращо силно щракване.

Затаявам дъх, питайки се дали Пеги е чула този звук и ако е така, какво ще направи. Но когато не чувам нищо в продължение на няколко секунди, опитвам следващата ключалка.

Тя също се отваря лесно, което означава, че сега вече би трябвало да мога да вляза в апартамента. Завъртам топката и се опитвам да отворя вратата, но тя не помръдва.

Олеле, какво става? Може пък Пеги изобщо да не е заключвала вратата и сега аз, вместо да отключа, съм заключила. Не че това ми изглежда в стила на Пеги, но за всеки случай решавам да завъртя ключа в обратната посока.

Същата работа. Вратата се придвижва точно на една стотна от сантиметъра, а след това отказва да помръдне по-нататък, сякаш някой я е подпрял с някаква тежка мебел.

„Божичко, резето!“ — сещам се и в гърдите ми се надига паника. Това е метална пластина, която минава през вратата и касата и може да бъде дръпната само отвътре. Предполага се, че трябва да я използваме само в краен случай, като например ядрен удар, затъмнение или атака на зомбита. Но очевидно Пеги бе решила да наруши собственото си тъпо правило, за да ми даде урок.

Мамка му! Сега или трябва да я събудя, или да спя в коридора на блока!

Започвам да драскам лекичко по вратата.

— Лил! — просъсквам с надеждата, че Лил е будна и ще ме чуе. — Лил!

Нищо.

Отпускам се бавно на пода и подпирам гръб о стената. Толкова много ли ме мрази тази хазяйка? И защо? Какво толкова съм й сторила?

Минава още половин час. Предавам се. Свивам се на кълбо с любимата си чанта в скута и се опитвам да заспя.

А после сигурно съм заспала, защото следващото, което чувам, е шепотът на Лил:

— Кари, добре ли си?

Отварям очи, чудейки се къде съм се озовала и какво изобщо правя в този коридор.