Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 19

— Бившата ми съпруга — поправя се той. — Непрекъснато забравям, че вече не сме женени. Дадоха ни развода още преди месец, но още не мога да свикна.

— Значи си бил женен?

— Шест години. А преди това бяхме заедно още две.

Осем години? Присвивам очи и мозъкът ми започва да щрака. Щом Бърнард е бил обвързан толкова дълго, това означава, че трябва да е най-малко на трийсет години. Или трийсет и една? Или дори… трийсет и пет?

Кога играха първата му пиеса? Спомням си, че четох за премиерата, когато бях на десетина години. За да прикрия размислите си, сега питам:

— Е, как беше?

— Кое?

— Бракът ти.

— Ами — засмива се той, — очевидно не е бил много добър, щом вече сме разведени.

Налага се да си направя скоростна емоционална пренастройка. През целия път пеша дотук въображението ми рисуваше какви ли не картини на мен и Бърнард, ала в нито една от тях не присъстваше бивша съпруга. Винаги съм смятала, че единствената ми истинска любов би трябвало да има също единствена истинска любов — аз. А фактът със злополучно приключилия брак на Бърнард се оказа същински прът в колелата на моята фантазия.

— И съпругата ми взе всичките мебели — допълва той. — Ами ти? Била ли си омъжена някога?

Поглеждам го сащисано. Иска ми се да му напомня, че още не съм достатъчно голяма, за да употребявам алкохол, а какво остава — да се женя. Вместо това обаче поклащам тъжно глава, сякаш и аз като него съм била разочарована в любовта.

— Значи заедно с теб ставаме двама тъжни самотници — изрича тихо той.

Влизам в настроението му. Точно сега ми се струва особено красив. Започвам да си мечтая да ме прегърне, да ме притисне към стегнатите си гърди и да ме целуне. Но вместо това се отпускам на табуретката.

— И защо е взела мебелите? — питам.

— Съпругата ми ли?

— Каза, че си разведен — поправям го аз, за да не се отплесва.

— Защото ми е много сърдита.

— Не можеш ли да я накараш да ти ги върне?

— Не мисля. Не, няма да стане.

— И защо?

— Защото е голям инат. Реши ли да се заинати, запъва се като магаре. Открай време си е била такава. Тъкмо затова стигна толкова далеч.

— Хммм — прилягам изкусително на табуретката.

Движенията ми имат желания ефект — или най-малкото, за да го накарам да се запита защо мисли за бившата си съпруга, когато има пред себе си привлекателна млада жена. И наистина, в следващата секунда той пита:

— Ами ти? Гладна ли си?

— Аз винаги съм гладна.

— На ъгъла има едно приятно френско ресторантче. Можем да отскочим дотам, ако искаш.

— Жестоко! — скачам въодушевено на крака, въпреки че думата „френски“ ми напомня за един ресторант в Хартфорд, в който някога ходех с бившето си гадже Себастиан, който пък ме заряза заради най-добрата ми приятелка Лали.

— Обичаш ли френска храна? — пита Бърнард.

— Обожавам я — отговарям. Все пак Себастиан и Лали отдавна останаха в миналото. Освен това сега съм с Бърнард Сингър, а не с някакъв си объркан гимназист.