Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 20

„Приятното френско ресторантче на ъгъла“ се оказва на няколко пресечки оттук. И трудно може да се определи като малко. Това е „Ла Гренуил“. Толкова е прочуто, че дори и аз съм чувала за него.

Бърнард свежда притеснено глава, когато управителят го поздравява по име.

— Добър вечер, мосю Сингър! Обичайната ви маса ви очаква!

Поглеждам изненадано към кавалера си. Щом идва тук непрекъснато, защо не ми каза?

Управителят грабва две менюта и с елегантно накланяне на главата ни повежда към очарователна масичка до прозореца.

След това господин Маймунски костюм дръпва стола ми, тръсва салфетката ми и ми я поставя в скута. Пренарежда чашите за вино, вдига една вилица и започва да я оглежда. След като нещастният прибор очевидно минава строгия му тест, бива върнат до моята чиния. Честно казано, от цялото това внимание започва да ми се вие свят. И когато управителят най-сетне се оттегля, поглеждам за помощ към Бърнард.

Той е забил нос в менюто.

— Аз не говоря френски. А ти? — пита.

— Мъничко — казвам на френски.

— Наистина ли?

— Наистина — потвърждавам пак на френски.

— Сигурно си ходила в много изискано училище. Единственият чужд език, който някога съм учил, е юмручният бой.

— Ха!

— И бях много добър в него! — пояснява той и започва да удря с юмруци във въздуха. — Налагаше се да бъда такъв. Бях много дребничък и всички ме бяха нарочили за боксова круша.

— Но ти си толкова висок! — изтъквам очевидното.

— Пораснах чак на осемнайсет. А ти?

— Аз спрях да раста на шест.

— Ха-ха-ха! Много си забавна!

И тъкмо когато разговорът най-сетне се кани да потръгне, се появява пак управителят, понесъл бутилка бяло вино.

— Любимото ви вино, мосю Сингър!

— О, благодаря — кимва Бърнард и пак се засрамва. Странна работа. Апартаментът, ресторантът, виното — определено показват, че е богат. Тогава защо настоява да се прави, че не е? Или по-скоро, че за него това е просто товар, който е принуден да носи?

Наливането на виното се оказва поредният ритуал. Когато и той приключва, аз въздъхвам облекчено.

— Досадно е, нали? — обажда се Бърнард, като че ли отговарящ на мислите ми.

— Тогава защо им позволяваш да го правят?

— Защото това им помага да се чувстват щастливи. Ако не помириша тапата, всички много ще се разочароват.

— Като нищо ще изгубиш обичайната си маса.

— Години наред се опитвам да седна на онази маса — прошепва той и ми кимва по посока на задната част на ресторанта. — Но те не ми позволяват! Там било Сибир, моля ти се! — добавя драматично.

— Там по-студено ли е от тук?

— Направо ледено.

— Ами тази маса тук?

— Тук е екваторът — отговаря той и след кратка пауза допълва: — И сега ти също си на екватора. — Протяга ръка и докосва моята. — Харесвам практичността и здравия ти разум.

* * *

Управителят решава да възнагради Бърнард с пълна програма. След вцепеняващо стомаха меню от седем блюда, в това число супа, суфле, два десерта и някакво сладко вино в края, което има вкус на амброзия, аз поглеждам часовника си и установявам, че минава полунощ.

— Трябва да тръгвам! — възкликвам уплашено.

— Защо? Да не би да има опасност да се превърнеш в тиква?