Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 20
Кандис Бушнел
„Приятното френско ресторантче на ъгъла“ се оказва на няколко пресечки оттук. И трудно може да се определи като малко. Това е „Ла Гренуил“. Толкова е прочуто, че дори и аз съм чувала за него.
Бърнард свежда притеснено глава, когато управителят го поздравява по име.
— Добър вечер, мосю Сингър! Обичайната ви маса ви очаква!
Поглеждам изненадано към кавалера си. Щом идва тук непрекъснато, защо не ми каза?
Управителят грабва две менюта и с елегантно накланяне на главата ни повежда към очарователна масичка до прозореца.
След това господин Маймунски костюм дръпва стола ми, тръсва салфетката ми и ми я поставя в скута. Пренарежда чашите за вино, вдига една вилица и започва да я оглежда. След като нещастният прибор очевидно минава строгия му тест, бива върнат до моята чиния. Честно казано, от цялото това внимание започва да ми се вие свят. И когато управителят най-сетне се оттегля, поглеждам за помощ към Бърнард.
Той е забил нос в менюто.
— Аз не говоря френски. А ти? — пита.
— Мъничко — казвам на френски.
— Наистина ли?
— Наистина — потвърждавам пак на френски.
— Сигурно си ходила в много изискано училище. Единственият чужд език, който някога съм учил, е юмручният бой.
— Ха!
— И бях много добър в него! — пояснява той и започва да удря с юмруци във въздуха. — Налагаше се да бъда такъв. Бях много дребничък и всички ме бяха нарочили за боксова круша.
— Но ти си толкова висок! — изтъквам очевидното.
— Пораснах чак на осемнайсет. А ти?
— Аз спрях да раста на шест.
— Ха-ха-ха! Много си забавна!
И тъкмо когато разговорът най-сетне се кани да потръгне, се появява пак управителят, понесъл бутилка бяло вино.
— Любимото ви вино, мосю Сингър!
— О, благодаря — кимва Бърнард и пак се засрамва. Странна работа. Апартаментът, ресторантът, виното — определено показват, че е богат. Тогава защо настоява да се прави, че не е? Или по-скоро, че за него това е просто товар, който е принуден да носи?
Наливането на виното се оказва поредният ритуал. Когато и той приключва, аз въздъхвам облекчено.
— Досадно е, нали? — обажда се Бърнард, като че ли отговарящ на мислите ми.
— Тогава защо им позволяваш да го правят?
— Защото това им помага да се чувстват щастливи. Ако не помириша тапата, всички много ще се разочароват.
— Като нищо ще изгубиш обичайната си маса.
— Години наред се опитвам да седна на онази маса — прошепва той и ми кимва по посока на задната част на ресторанта. — Но те не ми позволяват! Там било Сибир, моля ти се! — добавя драматично.
— Там по-студено ли е от тук?
— Направо ледено.
— Ами тази маса тук?
— Тук е екваторът — отговаря той и след кратка пауза допълва: — И сега ти също си на екватора. — Протяга ръка и докосва моята. — Харесвам практичността и здравия ти разум.
* * *
Управителят решава да възнагради Бърнард с пълна програма. След вцепеняващо стомаха меню от седем блюда, в това число супа, суфле, два десерта и някакво сладко вино в края, което има вкус на амброзия, аз поглеждам часовника си и установявам, че минава полунощ.
— Трябва да тръгвам! — възкликвам уплашено.
— Защо? Да не би да има опасност да се превърнеш в тиква?