Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 18

— И какво очаквате от мен? Да прелетя ли? — тросвам се аз.

— Госпожице! — отстъпва възмутено той. — Моля, заявете целта на посещението си! И ако не можете да заявите целта на посещението си, моля, отнесете посещението си към друга цел!

Брей! Този май ми се прави на отворко, а?! А да не би да ме мисли за проститутка? Ако е така, сигурно е полусляп. Та аз дори не нося грим.

— Отивам на гости у Бърнард — изричам грубо.

— Бърнард кой? — не отстъпва той.

— Бърнард Сингър.

— Господин Сингър?!

Колко още ще продължава всичко това? Гледаме се един друг и никой от двама ни не помръдва. Сигурно си знае, че е победен. В крайна сметка не може да отрече, че Бърнард живее тук. Или може?

— Ще позвъня на господин Сингър — примирява се накрая той.

И с театрална помпозност преминава през мраморното фоайе по посока на бюрото си, където се виждат огромна ваза с цветя, бележник и телефон. Натиска няколко бутона и докато чака Бърнард да се обади, потърква мрачно брада.

— Господин Сингър — изрича накрая в слушалката, — тук има една млада… особа, която иска да ви посети. — Когато вдига погледа си към мен, изражението му се е сменило от бяс в разочарование. — Да, благодаря ви, сър. Веднага я пускам!

И тъкмо когато си мисля, че вече съм преминала етапа с цербера охранител, се сблъсквам с нов, който отговаря за асансьора. Като се има предвид, че вече сме към края на двайсети век, човек би си помислил, че повечето хора вече са се научили как да натискат и сами бутоните на асансьорите, но както става ясно, обитателите на Сътън Плейс са малко изостанали умствено по отношение на технологиите.

— С какво мога да ви помогна? — пита вторият цербер.

О, не пак!

— Бърнард Сингър — изричам.

Човекът натиска бутона за деветия етаж и се прокашля неодобрително. Голяма работа! Поне този не ми задава никакви въпроси.

Вратите на асансьора най-сетне се разтварят и пред мен се разкрива малък коридор, още едно бюро с още една ваза цветя и красиви тапети по стените. В целия коридор има само две врати. За щастие, Бърнард вече ме чака пред една от тях.

* * *

Значи такава била бърлогата на един гений.

Оглеждам внимателно апартамента. Повече от изненадващо. Но не с онова, което е, а с другото, което не е.

Дневната, с нейните многобройни прозорци е уютни ниши, уютен кът пред камината и импозантни лавици с книги, предполага наличието на обичани, използвани от години мебели, но се оказва съдържаща една-единствена тумбеста табуретка. Същото се отнася и за трапезарията, където се виждат само маса за пинг-понг и два сгъваеми стола. После идва и спалнята — огромно легло, огромен телевизор. На самото легло обаче — един самотен спален чувал.

— Обичам да гледам телевизия в леглото — обажда се Бърнард. — Много е секси, не мислиш ли?

Тъкмо се каня да го изгледам предупредително, когато забелязвам изражението му. Излъчва дълбока тъга.

— Да не би току-що да си се нанесъл? — питам ведро, търсейки обяснение на странния интериор.

— Не. Просто някой току-що се изнесе — отговаря той.

— Кой?

— Съпругата ми.

— Ти си женен? — изпищявам аз. От всички възможни сценарии бях пропуснала да съобразя точно този — че той е вързан. Но пък кой ще е този женен мъж, който кани почти непознато момиче в апартамента си?