Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 17

— Някои хора знаят как да си живеят живота — промърморва, отива до хладилника и измъква оттам една от хилядите си кутийки диетична кола (които също са сред забранените артикули за квартирантки като Лил и мен).

За миг се изпълвам с чувство за триумф — но само докато не зървам отчаяното изражение на хазяйката си. Тя дръпва пръстенчето на капачката и започва да се налива жадно, като че ли разрешението на всичките й проблеми се крие именно на дъното на тази кутийка. Изпива го, без да мисли, и случайно прокарва палец по ръба на металния пръстен.

— Пеги, аз…

— По дяволите! — Тя хвърля кутийката и засмуква кръвта от пръста си. После затваря очи, сякаш се опитва да сдържи сълзите си.

— Добре ли си? — питам бързо.

— Разбира се! — поглежда ме тя побесняла, че съм зърнала този неин момент на слабост. — Ти още ли си тук?

И докато профучава покрай мен, запътила се към стаята си, се провиква:

— Днес е свободната ми вечер, така че възнамерявам да си легна рано. Не закъснявай!

И затваря вратата. За момент оставам на средата на стаята, питайки се какво точно се случи. Може би Пеги не мрази точно мен. Може би мрази живота си.

— Окей — промърморвам си под нос и се измъквам.

Пета глава

Бърнард живее в Сътън Плейс. Действително се намира само на няколко пресечки от квартирата ми, но сякаш е на друга планета. Тук няма и помен от шума, от мръсотията и от отвратителните клошари, които изпълват цялата останала част на Манхатън. Всички постройки тук са изработени от камъни в меки цветове, с кулички и със зелени, медни мансарди. Под тихите тенти стоят униформени пазачи с бели ръкавици. На ъгъла почива лимузина. Аз спирам за миг и поемам с пълни гърди атмосферата на лукс и спокойствие. Покрай мен минава гувернантка, тикаща бебешка количка, а зад тях подскача пухкаво кученце.

Боже, Бърнард трябва да е доста богат!

Богат, прочут и красив. Ужас! В какво се забърквам?!

Оглеждам улицата в търсене на номер 52. Оказва се от източната страна, към реката. „Шикозно“ — казвам си, докато крача бързо към сградата. Влизам и автоматично се заковавам на място, спряна от тихото ръмжене на пазач с присвити вежди.

— С какво мога да ви помогна, госпожице?

— Отивам на гости у приятел — промърморвам и се опитвам да се промъкна покрай него. И точно тогава допускам първата си голяма грешка — никога и за нищо на света не се опитвайте да се промъкнете покрай униформен пазач на тузарска сграда!

— Тук не може просто да се влиза! — отсича той и вдига облечената си в ръкавица ръка. Само видът й е достатъчен, за да отблъсне натрапниците.

За негово или за мое нещастие нещо в цялата тази сценка ми пролазва по нервите. Най-много на този свят мразя някакъв си пиклив дъртак да ми казва какво да правя и какво — не!