Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 16

Въздъхвам унило. Там, навън, има цял един нов свят, а аз съм прикована в апартамента на Пеги. И пропускам всички интересни неща. А сега вече ми остават само петдесет и девет дена.

Трябва да направя нещо, за да съживя ежедневието си!

Втурвам се към кабинката си, вадя листчето с телефона на Бърнард и вдигам телефона.

После обаче си давам сметка какво се каня да направя и затварям.

— Лил? — провиквам се.

— Да?

— Дали е добре да се обадя на Бърнард Сингър?

— А ти какво мислиш? — контрира Лил, като застава на прага на вратата.

— Ами ако не ме помни вече?

— Лично ти е дал номера си, нали?

— Ами ако не го е мислел сериозно? Ами ако просто е искал да бъде вежлив? Ами ако…

— Ти искаш ли да му се обадиш? — пита съквартирантката ми.

— Да.

— Тогава се обади!

Лил е адски решителен тип. Това е качество, което силно се надявам да развия и у себе си някой ден.

И преди да съм успяла да се разколебая, набирам номера.

— Алоооу! — изрича той след третото иззвъняване.

— Бърнард? — изричам с гласец, който е като че ли една идея по-писклив от нормалното. — Обажда се Кари Брадшоу.

— Аха! Нещо ми подсказваше, че си точно ти!

— Така ли? — Започвам да навивам кабела на телефона около пръста си.

— Понякога си падам малко телепат.

— А видения имаш ли? — питам просто защото не се сещам какво друго да кажа.

— По-скоро чувства — изрича с дрезгав глас той, от който ме побиват тръпки. — Винаги се вслушвам в чувствата си. Ами ти?

— И аз съм долу-горе така. Искам да кажа, че така и не успявам да се отърва от тях — от чувствата си, де.

Той се разсмива. После пита:

— Сега какво правиш?

— Аз ли? — изпищявам. — Ами просто си седя тук и се опитвам да пиша…

— Искаш ли да наминеш към нас? — изстрелва внезапно той.

Не съм сигурна точно какво очаквам, но знам, че изобщо не е това. Като че ли ми се искаше той да ме изведе на вечеря или нещо подобно. Като на истинска среща. Но да ме кани в апартамента си? Отврат! Сигурно си въобразява, че ще правя секс с него.

Продължавам да мълча.

— Къде се намираш сега? — пита той.

— На Четирийсет и седма улица.

— Значи си на по-малко от десет пресечки от мен.

— Окей — съгласявам се предпазливо.

И както обикновено, любопитството ми взема превес над здравия разум. Изключително лоша черта, която се надявам да поправя. Някой ден.

Но може пък в Ню Йорк ходенето по срещи да става по различен начин от този в провинцията. От онова, което вече видях, изобщо не бих се изненадала поканата да посетиш апартамента на един мъж да се счита за покана за среща. А ако Бърнард опита нещо друго, просто ще го сритам в топките.

* * *

На излизане се сблъсквам с хазяйката, която влиза. Очевидно й липсва трета ръка, за да внесе покупките си. Оглежда ме от горе до долу, въздъхва и пита:

— Излизаш ли?

Поколебавам се, питайки се каква част от истината мога да й кажа. Но възбудата бързо взема превес над здравия разум и аз изтърсвам:

— Имам среща с един мой приятел — Бърнард Сингър.

Името автоматично оказва желания ефект. Пеги си поема дълбоко дъх и разширява ноздри. Очевидно си умира от яд, че аз познавам Бърнард Сингър. Той е най-прочутият драматург в цял Ню Йорк, а тя все още е неосъществена актриса. Вероятно години наред си е мечтаела да се запознае с него, а ето че сега аз, едно момиче от провинцията, което само от три дена е в големия град, вече излизам с него.