Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 176

— Кой, аз ли? Ами ти? През половината от времето твоят така наречен реализъм е просто друга дума за огорчение…

— Защото не съм вятърничава…

— Не, защото това означава, че се страхуваш, да не би да ти се случи и нещо хубаво…

— Не мога да те разбера защо смяташ, че всичко трябва да ти се поднася на тепсия!

— Ти просто ревнуваш! — срязвам я аз.

— От кого? От Капоти Дънкан ли? — присвива очи тя: — Това е дори под твоето ниво, Кари Брадшоу!

Телефонът звъни.

— Най-добре го вдигни — просъсква Миранда. — Сигурно е той. За да ти засвидетелства неугасващата си любов! — Влиза в банята и трясва вратата.

Поемам си дълбоко дъх.

— Ало? — изричам в слушалката.

— Но къде беше толкова време, по дяволите? — пищи Саманта.

Това изобщо не е в неин стил. Отдръпвам слушалката от ухото си и отговарям:

— Защо? Да не би да си се притеснила за мен? Да знаеш, че много ще се гордееш с мен! Изгубих девствеността си!

— Е, браво на теб! — отсича набързо тя, което не е реакцията, която очаквах от нея. — Много ще се радвам да го отпразнуваме, но за нещастие имам много голям проблем! Кризисна ситуация! И искам веднага да дойдеш в апартамента на Чарли!

— Ама…

— Просто ела, става ли? Не задавай въпроси! Доведи и Миранда! Имам нужда от всичката помощ на света! Между другото, като идвате насам, бихте ли купили кашонче чувалчета за смет, ако обичате? От типа, дето онези нещастници от предградията използват за събиране на листа.

* * *

— Ето, наслаждавайте се! — отсича Саманта, отваряйки вратата на апартамента на Чарли, и сочи лицето си. — Това е единственият път, когато ще ме видите разплакана!

— Това обещание ли е? — тросва се Миранда. Все още сме намусени от почти скарването ни. Ако не беше кризисното обаждане на Саманта, сега сигурно щяхме да сме се хванали за гърлата.

— Вижте, ако не вярвате! — потупва окото си Саманта и протяга пръст за потвърждение. — Това е истинска сълза!

— Почти ти повярвах — подмятам през смях.

Миранда се оглежда благоговейно.

— Боже! Ама тук е много красиво!

— Вижте и гледката — посочва с глава Саманта. — Защото това ще ви е за първи и за последен път. Аз напускам.

— Какво!

— Да, чухте ме правилно — кимва и се насочва към дневната. Оттам действително се открива зашеметяваща гледка към Сентръл Парк. Дотолкова, че се вижда дори езерото с патиците. — Сватбата се отменя! — съобщава тя. — С Чарли скъсахме!

Поглеждам невярващо към нея.

— Е, и това ще премине — промърморвам и се насочвам към прозореца, за да се насладя по-добре на гледката.

— Кари, говоря напълно сериозно! — отсича Саманта. Насочва се към стъклена масичка на колелца, грабва оттам гарафа с уиски и си налива порядъчна доза в една от кристалните чаши, поставени до гарафите. — И за това трябва да благодаря преди всичко на теб! — Обръща наведнъж уискито си и допълва: — Всъщност трябва да благодаря и на двете ви.

— На мен ли? — слисва се Миранда. — Че аз почти не го познавах!

— Но ти беше тази, която настоя да му кажа.

— Да му кажеш какво? — поглежда я неразбиращо Миранда.

— За моето състояние.