Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 174

— Хей, вие двамата да не сте станали двойка, а? — ококорва се Райън.

— Нямам представа — промърморвам и поглеждам Капоти за потвърждение.

Той отговаря, като ме целува право в устата.

— Отврат! — смръщва се Рейнбоу.

— Чудех се колко време ще ви трябва, докато разберете, че сте един за друг — отбелязва Райън.

— Знаете ли, че в Бауъри откриват нов клуб? — възкликва Рейнбоу.

— А у Чоли Хамънд ще има четене — приглася Райън. — Чувал съм, че прави страхотни купони!

— Някой иска ли другата седмица да отскочим до Илейн? — пита Капоти.

И продължават все в този дух, без никой да се сети, че аз няма да присъствам на нито едно от тези събития. Както и за пиесата ми. Сигурно вече са забравили за нея.

Или, също като мен, се чувстват твърде неловко, за да говорят за нея.

Когато се съмняваш, винаги има и план Б: Ако се случи нещо наистина ужасно, просто не му обръщай внимание.

Тръгвам след останалите, влачейки крака. И за какво беше всичко това, ако смея да попитам? Сприятелих се с хора, които сигурно никога повече няма да видя, излизах с мъж, който се оказа нещастник, открих любов, която не мога да задържа, и прекарах цялото си лято в писане на пиеса, която никой не желае да види. Както би казал в този случай баща ми, не използвах времето си никак „конструктивно“.

Трийсет и осма глава

— И какво ще стане сега с теб и Капоти? — иска да знае Миранда. — Вярваш ли, че ще можете да поддържате връзката си от разстояние? Звучи ми като случай на целенасочено подсъзнателно…

— Но щом е целенасочено, как може да бъде подсъзнателно?

— Е, разбираш какво искам да кажа. Избрала си края на лятото, за да се влюбиш в този тип, защото тайничко не си се надявала да продължи дълго!

Сгъвам гащеризона от бял винил и го притискам в куфара си. После казвам:

— Не мисля, че моето подсъзнание е способно на подобни хитри номера.

— О, просто не знаеш какво е! — възкликва Миранда. — Подсъзнанието ти може да те накара да направиш какви ли не неща! Например, защо все още носиш тази риза?

Свеждам очи към светлосинята риза, която взех от него още след първата ни нощ.

— Забравих, че все още я нося — промърморвам.

— Ето, виждаш ли? — провиква се триумфално Миранда. — Ето защо е толкова важно да ходиш на психоаналитик!

— Тогава как си обясняваш Марти?

— Пак с подсъзнанието — свива небрежно рамене тя. — Накрая осъзнах, че той не е за мен. Въпреки че съзнанието ми се опитваше да разруши стария модел, подсъзнанието ми си знаеше, че няма да се получи. Освен това, докато бях с него, нито веднъж не успях да отида до тоалетна.

— Струва ми се, че проблемът ти е в червата, а не в подсъзнанието — отбелязвам, отварям едно чекмедже и вадя оттам три чифта чорапи, които не бях виждала, откакто ги оставих тук преди два месеца. Чорапи, моля ви се! Ама какво съм си мислела? Хвърлям ги пренебрежително в куфара.

— Нека си го признаем, Кари — въздъхва Миранда. — Ситуацията е безнадеждна.

Коя по-точно? Мъжете или фактът, че трябва да напусна Ню Йорк?