Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 177

— Което е?

— Е, сещате се. За онова нещо! — изсъсква Саманта. — За тръбите и…

— За ендометриозата ли? — питам невинно.

Саманта вдига ръце над главата си и изкрещява:

— Никога повече не желая да чувам тази дума, разбрахте ли? Никога!

— Ендометриозата трудно може да се нарече състояние — отбелязва знаещо Миранда.

— Опитай се да го кажеш на майката на Чарли!

— О, боже! — Давам си сметка, че едно питие и на мен няма да ми се отрази зле. Както и една цигара.

— Нещо не разбирам — промърморва Миранда и се насочва към плексигласовия шкаф, който съдържа спортната колекция на Чарли. Притиска нос о стъклото и възкликва: — Хей, ама това истинска бейзболна топка ли е?

— А ти как мислиш? И да, онова там наистина е подписът на Джо Димаджо! — срязва я Саманта.

— А аз си мислех, че си падаш по китайски порцелан — отбелязва озадачено Миранда. Саманта я поглежда на кръв и изчезва по коридора.

— Хей, знаеш ли какво ми хрумна? Нали се сещаш как Саманта винаги е казвала как Чарли е искал да бъде бейзболен играч, обаче майка му не му е позволила? Е, може би Чарли се мисли за Джо Димаджо, а Саманта — за Мерилин Монро!

— Да бе! А спомняш ли си как Джо Димаджо никога не е одобрявал сексуалността на Мерилин и се е опитвал да я превърне в домакиня? Че това е буквално като по учебник!

Саманта се връща с купчина дрехи в ръка, която хвърля на модерния диван. А после заявява:

— Ти си виновна точно толкова, колкото и Миранда! Каза ми да бъде малко по-реална…

— Но никога не съм искала да… Не съм допускала…

— Е, вече видя — това е реалността в Ню Йорк! — Втурва се обратно в стаята си и се връща с нова купчина дрехи, които хвърля в краката ни. После грабва едно чувалче за смет и започва ожесточено да пъха дрехи в него. — Ето докъде те докарва в Ню Йорк реалността! — повтаря с все по-извисяващ се глас. — Един ритник в зъбите и петдесет цента за метро.

— Уау! Ама ти сериозно ли?

Тя вдига очи за момент и протяга ръка към нас.

— Виждате ли това? — И сочи огромен „Ролекс“, инкрустиран с диаманти.

— Ама това също ли е истинско? — ахва Миранда.

— Чакайте малко! — вдигам ръка. — Но защо човек, който се кани да скъса с теб, ще ти подарява гигантски „Ролекс“?

— С това може да се купи една малка държава — промърморва Миранда.

Саманта се поклаща на пети и отбелязва:

— Очевидно такава е традицията в тези кръгове. Когато разваляш годеж, подаряваш на бившата си годеница скъп часовник.

— В такъв случай трябва да се сгодяваш по-често.

Саманта изпада в бяс, изтръгва часовника от ръката си и го запраща по плексигласовото стъкло на шкафа, където той просто отскача без нито една драскотина. Някои неща наистина са неразрушими.

— Но как можа да се случи точно на мен?! Бях обмислила всичко! Държах Ню Йорк за топките. И всичко вървеше по план. Толкова ме биваше да се правя на някой друг!

Де да можехме всички да сложим сърцата си в плексигласов шкаф като трофеите на Чарли!

Прикляквам до нея и изричам тихо:

— Но не можа да изиграеш ролята на булка, за да се появиш в „Клайнфелд“!

— Това беше единственото изключение. Единственият ми пропуск. И се реванширах, като заявих на Глен, че ще се радвам да ме препоръча на вътрешния си дизайнер, за да ремонтираме апартамента. Ако ще и после да трябваше да живея само с дамаски на цветя! Че какво му е лошото на няколко цветя тук и там, а? Ако искам, ще си избера и рози, и…