Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 178

И внезапно избухва в сълзи. Само че този път са истински.

— Не разбирате ли? — хълца. — Отхвърлена съм! Защото имам сбъркани фалопиеви тръби!

* * *

В аналите на човешките връзки да те зарежат заради фалопиевите ти тръби би трябвало да се постави… точно там, където му е мястото, предполагам. Но може би връзките в Ню Йорк са точно онова, което казва Саманта — всичко има значение, дори и нещата, които не се виждат с просто око.

А онова, което все пак виждаш, обикновено е доста неприятно.

Преброявам наум чувалчетата за смет, разпръснати из апартамента на Чарли. Четиринайсет. Май ще трябва да отскоча за ново кашонче чувалчета. Не мога да повярвам колко неща може да натрупа човек само за две години връзка!

— Багаж! — мърмори Саманта и сритва едно от чувалчетата. — Само багаж!

— Хей! — провиквам се аз. — Внимавай! В това има Гучи!

— Халстън, Гучи, Фиоручи — на кого му пука? — вдига отчаяно ръце. — Какво значение има, когато целият ти живот е съсипан?

— Ще си намериш друг — подхвърля небрежно Миранда. — За това нямаш проблеми.

— Но не и такъв, който ще се омъжи за мен. Всички знаят, че единствената причина, поради която мъжете в Манхатън се съгласяват да застанат пред олтара, е защото искат деца!

— Но ти не можеш да бъдеш сигурна, че не можеш да имаш деца! — изтъква Миранда. — Лекарят каза…

— На кого му пука какво е казал лекарят? Все ще си бъде същото!

— Не можеш да бъдеш сигурна — подчертавам очевидното. Грабвам едно чувалче и започвам да го дърпам към вратата. — А и искаш ли да прекараш остатъка от живота си, преструвайки се на някой друг? — Оглеждам се и посочвам плексигласовия шкаф. — И заобиколена от пластмаса?

— Всички мъже са идиоти. Но ти отдавна го знаеш — промърморва Миранда, докато вади часовника изпод масичката. — Мисля, че това е последното! — провиква се, като вдига „Ролекса“ Нали не искаш да му го оставиш, а?

Саманта внимателно претегля часовника в дланта си. Лицето й се сбърчва в агония. Поема си дълбоко дъх и отсича:

— Всъщност предпочитам да му го оставя.

Поставя часовника на масичката, докато двете с Миранда се споглеждаме слисани.

— Къде е чувалчето с обувките на „Гучи“? — пита Саманта.

— Ето там — посочвам, чудейки се какво й става.

Тя отваря чувалчето и вади оттам два чифта меки обувки. После пита:

— А костюмът на „Шанел“? Къде е?

— Мисля, че е тук — сочи неуверено Миранда, като избутва с крак едно чувалче към центъра на стаята.

— Ама какво правиш? — питам все по-тревожно, докато гледам как Саманта вади скъпия костюм и го поставя на масичката до часовника.

— Какво правя, според теб?

— Нямам представа. — Поглеждам към Миранда за помощ, но тя е точно толкова озадачена, колкото съм и аз.

Саманта открива в чувалчето рокля за тенис, вади я и се разсмива.

— Казах ли ви, че Чарли искаше да вземам уроци по тенис? За да мога да играя с майка му, моля ви се! В Саутхамптън. Като че ли най-голямата мечта в живота ми е да си подхвърлям една топка с мумия! Тя е на шейсет и пет години, а твърди, че е на петдесет. Като че ли някой й вярва!