Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 175

— Не наричаха ли това сбъдване на желанията?

— Виж какво, аз съм реалистка. Само защото веднъж си правила секс не означава, че трябва задължително да се влюбиш — промърморва тя. — А аз никога не бях допускала, че вие двете със Саманта ще се окажете от онези заблудени души, които въздишат по булчински рокли и по аромата от ризите на своите мъже!

— Първо на първо, Саманта дори не се появи в булчинския салон. И второ на второ… — Не довършвам. — Мислиш ли, че ще можеш да ми дойдеш на гости в Провидънс?

— И от къде на къде ще ходя там? Какво имат в Провидънс, което го няма в Ню Йорк?

— Например аз? — поглеждам я тъжно.

— По-скоро ти можеш да ми идваш на гости! — отсича безапелационно Миранда. — Можеш да спиш на кушетката, стига да нямаш нищо против пружините.

— Познаваш ме — не съм толкова претенциозна.

— О, Кари! — въздъхва тъжно тя.

— Да, знам.

— Имаш ли нещо за хапване в тази квартира? Умирам от глад — заявява.

— Може би някакви кракери, останали от онези дни без ток.

Миранда отива в кухнята и се връща с последните останки от храната, която бяхме взели по време на двата дена без електричество.

— Спомняш ли си онази нощ? — пита, докато разкъсва пакета.

— Как мога да я забравя?!

Де да можеше тогава да знам това, което знам сега! Още тогава щях да тръгна с Капоти. Така щяхме да сме били заедно поне две седмици!

— И какво ще прави Саманта с този апартамент, след като ти си тръгваш, а тя се омъжва?

— Нямам представа. Сигурно ще намери някого, на когото да го даде под наем.

— Срамота! — изтърсва Миранда и аз не съм наясно дали има предвид моето заминаване или факта, че Саманта държи да си запази този апартамент, въпреки че ще има много по-добро място за живеене. Дъвчи замислено поредния кракер, докато аз продължавам да си подреждам багажа. — Хей, знаеш ли? — обажда се накрая. — Казах ли ти за онзи курс, на който ще тръгвам? „Патриархални ритуали в съвременния живот“!

— Звучи интересно — отбелязвам без особен ентусиазъм аз.

— Да. Ще изучаваме сватби и други подобни неща. Знаеш ли, че всичко, което води до сватбата — банята, регистрацията и избирането на грозните рокли за шаферките, — е било измислено само за да даде на жените някаква работа в онези далечни дни, когато те не са имали кариера? Както и да промие мозъците им, така че да стигнат до извода, че те също трябва да се оженят?

— Всъщност не знаех. Но се връзва.

— А ти какво ще правиш? Имам предвид в „Браун“? — пита Миранда.

— Не знам. Ще уча природни науки, предполагам.

— А аз си мислех, че ще станеш велик писател.

— Да де, ама виж какво се получи!

— Пиесата не беше чак толкова лоша — отбелязва Миранда, като изтрива трохите от устните си. — Забелязала ли си, че откакто изгуби девствеността си, се държиш така, сякаш някой е умрял?

— Когато умря кариерата ми, аз умрях заедно с нея.

— Глупости! — отсича Миранда.

— Защо ти не опиташ да застанеш пред зала, пълна с хора, докато те ти се смеят, а?

— А ти защо не престанеш да се изживяваш като най-великото нещо след нарязания хляб насам, а?

Ахвам.

— Хубаво — тросва се Миранда. — Щом не приемаш конструктивна критика…