Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 15

— А Рейнбоу?

— Ами, баща й е Бари Джесън. А майка й е Пайкън…

— Моделът Пайкън?!

— Същата. Ето затова Рейнбоу е толкова красива и получава всичко, което си поиска. В това число и да стане писателка. Това отговаря ли на въпросите ти?

— Значи тя е милион пъти по-печена от нас.

— „Отколкото сме ние“ — поправя ме Лил. — И да, такава е. Родителите й познават кого ли не, така че, ако на Рейнбоу й се прииска да публикува книга, баща й автоматично ще намери някой, който да я издаде. А после ще събере всички журналисти, за да им разкаже за тази книги, а критиците ще се надпреварват да дават добри отзиви.

— Мътните го взели! — промърморвам, но съм силно впечатлена.

— А междувременно, ако ние, простосмъртните, искаме да успеем, ще се наложи да го направим по старомодния начин — да напишем нещо страхотно!

— Ама че досадно! — махвам саркастично с ръка.

Лил се разсмива, докато вдигам въображаема прашинка от дрехите си. После продължавам:

— Ами какво ще кажеш за онзи тип с русата коса и голямото самочувствие? Държи се така, като че ли я познава.

— Капоти Дънкан ли? — поглежда ме изненадано съквартирантката ми. — Няма начин да не я познава. Той е от онзи тип хора, които познават всички и всекиго.

— Как така?

— Ами просто си е такъв. От южните щати е — отговаря тя, сякаш това обяснява всичко. — Пада си малко мечтател, не мислиш ли?

— Глупости! По-скоро си пада малко кретен.

— Не забравяй, че е по-голям от нас. Двамата с Райън са най-големите в курса. И са приятели. И доколкото успях да схвана, момичетата буквално им се лепят.

— Майтапиш се.

— Нищо подобно — отговаря, а после, с малко по-сериозен тон допълва: — А сега, ако нямаш нищо против…

— Да, знам, знам — отсичам и скачам от леглото й. — Трябва да пишем.

Лил като че ли не споделя моя интерес към живота на другите хора. Вероятно е дотолкова убедена в таланта си, че не счита за необходимо да се интересува от останалите. Аз от своя страна мога да прекарам целия си ден в клюки, които предпочитам да наричам „анализ на характерите“. За нещастие, не можеш сам да анализираш характерите на хората. Връщам се в килийката си, сядам на импровизираното бюро, пъхвам лист хартия в барабана на пишещата машина и вдигам ръце над клавишите.

Краят на следващите десет минути ме заварва в същата поза, само че съзерцавам стената. Наоколо има само един прозорец и той е в стаята на Лил. Имам чувството, че започвам да се задушавам. Затова ставам, отивам в дневната и се заглеждам през прозореца.

Апартаментът на Пеги е в задната част на кооперацията и гледа към гърба на друга, абсолютно идентична кооперация на отсрещната улица. Може пък да си намеря отнякъде телескоп и да започна да надничам в апартаментите на хората отсреща. За жалост, обитателите там не изглеждат по-интересни от нас самите. Забелязвам проблясващия екран на телевизор, жена, миеща чиниите, и заспала котка.