Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 166

Прави пауза, а после с най-блестящата си усмивка забива последния пирон:

— Не мислиш ли, че вече е крайно време да се прибереш у дома!

Трийсет и шеста глава

Опитвам се да се напия, но не ми се получава.

Аз съм пълен неудачник. Не мога дори да се напия като хората.

— Кари! — обажда се предупредително Бърнард.

— Какво? — поглеждам го аз и надигам една бутилка шампанско към устните си. Свих я на партито в дърводелската си чанта. Знаех си, че тази чанта ще се окаже много полезна някой ден.

— Има опасност да се нараниш — промърморва Бърнард и изтръгва бутилката от ръцете ми. — Таксито може да спре внезапно и бутилката да ти избие зъбите.

Дръпвам си бутилката обратно и я стисвам до гърдите си.

— Днес е рожденият ми ден.

— Знам.

— Няма ли да ми кажеш „Честит рожден ден“?

— Казах го. Няколко пъти. Сигурно не си ме чула.

— А купи ли ми подарък?

— Да. Виж какво — започва той и погледът му става сериозен. — Може би ще е най-добре да те оставя у вас. Не е задължително да го правим точно тази вечер.

— Но аз си искам подаръка! — извивам жалостиво. — Все пак днес е рожденият ми ден. Трябва да стане точно днес, иначе не се брои!

— Теоретично погледнато, вече не е рожденият ти ден. Минава два през нощта.

— Теоретично погледнато, рожденият ми ден започва едва след два през нощта. Затова се брои!

— Всичко ще бъде наред, хлапе! — потупва ме по крака той.

— Не ти хареса, нали? — промърморвам, надигам пак бутилката, а после поглеждам през прозореца. Застоялият летен въздух изгаря лицето ми.

— Кое по-точно?

Господи! Според него за какво говоря? Толкова ли е недосетлив? Наистина ли всички са толкова недосетливи, само че аз не съм го разбирала досега?

— Пиесата ми, разбира се! Каза, че ти харесва, но като че ли не ти хареса.

— Каза, че си я пренаписала.

— Само защото се наложи. Ако Миранда не беше…

— Стига, хлапе! — изрича успокояващо той. — Случват се и такива неща.

— Но на мен! Само на мен! На никой друг!

Както изглежда, на Бърнард му идва до гуша от истерията ми. Скръства ръце пред гърди.

Този негов жест като че ли връща част от здравия ми разум. Не мога да изгубя и него! Не и тази вечер!

— Моля те — промърморвам, — нека не се караме!

— Нямах представа, че се караме.

— Така е. — Оставям бутилката и се залепям за него.

— О, хлапе — изрича той, галейки ме по бузата, — знам, че преживя трудна вечер. Но така става, когато представиш нещо пред публика.

— Наистина ли? — подсмърквам.

— Всичко се свежда до пренаписване. Ще преработиш пиесата и всичко ще бъде наред. Ще видиш!

— Мразя пренаписването — изсумтявам. — Защо не може всичко да стане както трябва още от първия път?

— Тогава къде му е хубавото на писането?

— О, Бърнард — въздъхвам. — Обичам те!

— Аз също те обичам, хлапе.

— Честно? В два през нощта? На Медисън авеню? Ти ме обичаш?

Той се усмихва.

— И какъв подарък си ми купил? — измърквам.

— Ако ти кажа, няма да е изненада, нали така?

— И аз ще ти дам един подарък — изфъфлям.

— Не е нужно да ми даваш никакъв подарък.

— О, но ще го направя! — отбелязвам загадъчно.

Нищо, че пиесата ми беше истински провал — изгубването на девствеността ми ще оправи всичко.