Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 168

— Какво ще кажеш просто да го направим, става ли? — питам.

Той повдига глава и пита:

— Това не ти ли харесва?

— Точно обратното. Но просто искам да го направим!

— Аз не мога просто…

— Бърнард, моля те!

Миранда се оказа права. Това е ужасно! Защо не го направих, когато имах възможност в гимназията? Сега поне щях да съм наясно какво да очаквам.

— Окей — промърморва той. И ляга върху мен. И започва да се намества лекичко. После още малко.

— Стана ли вече? — питам объркано. Брей, значи Миранда не е била права. Че това е едното нищо.

— Не. Аз… — Не довършва. — Виж какво, ще имам нужда от твоята помощ.

От моята помощ ли? Но какви ги приказва той, за бога? Никой не ме е предупреждавал, че и „моята помощ“ е част от програмата.

Защо не може просто да го направи?

И ето ни там, лежим си чисто голи. Но най-вече голи в емоциите си. Не бях подготвена точно за това! За грубата, неуспешна интимност.

— Би ли могла просто да… — моли той.

— Разбира се — казвам.

Давам всичко от себе си, но не е достатъчно. И после той се опитва. И после изглежда, че като че ли най-сетне е готов. Пак се качва върху мен. „Добре, давай сега, жребецо!“ — казвам си. Прави няколко движения напред. Слага долу ръката си, за да си помогне.

— Така ли би трябвало да бъде? — питам.

— А ти как мислиш?

— Нямам представа.

— Как така нямаш представа?

— Никога досега не съм го правила.

— Каквооо? — дръпва се от мен като попарен той.

— Моля те, не ми се сърди! — умолявам го и се хващам за крака му, докато той изскача от леглото. — Просто никога досега не съм срещала подходящия мъж. Всеки си има първи път, не мислиш ли?

— Не и с мен! — провиква се той, хуква из стаята и започва да събира нещата ми.

— Но какво правиш, за бога?

— Трябва веднага да се облечеш!

— Но защо?

Той започва да си скубе косите и да крещи:

— Кари, не можеш да останеш тук! Не можем да го направим! Аз не съм този мъж!

— И защо? — повтарям, а инатът ми се превръща в паника.

— Защото аз не съм този мъж! — повтаря той, поема си дълбоко дъх, за да се овладее, и допълва: — Аз съм зрял мъж, а ти си дете…

— Не съм дете! Вече съм на осемнайсет!

— Но нали беше във втори курс в колежа?! — Нов ужас в очите.

— Опа! — разсмивам се, опитвайки се да обърна всичко на шега.

— Ти да не си луда? — зяпва ме той.

— Не, не мисля. Или поне последния път, когато се проверих, си бях съвсем нормална… — започвам, но след това изпускам нервите си. — Но това съм си все аз, нали? Очевидно е, че не ме желаеш. Затова не можа да го направиш. Не можа да го вдигнеш. Защото… — И в мига, в който тези думи излизат от устата ми, аз си давам сметка, че са най-лошото, което можеш да кажеш на един мъж. Защото и без това той самият се чувства достатъчно гадно.

— Но аз не мога да го направя! — започва да вие той, но повече на себе си, отколкото за мен. — Не мога и толкова! Какво правя, за бога? Какво стана с живота ми?