Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 168
Кандис Бушнел
— Какво ще кажеш просто да го направим, става ли? — питам.
Той повдига глава и пита:
— Това не ти ли харесва?
— Точно обратното. Но просто искам да го направим!
— Аз не мога просто…
— Бърнард, моля те!
Миранда се оказа права. Това е ужасно! Защо не го направих, когато имах възможност в гимназията? Сега поне щях да съм наясно какво да очаквам.
— Окей — промърморва той. И ляга върху мен. И започва да се намества лекичко. После още малко.
— Стана ли вече? — питам объркано. Брей, значи Миранда не е била права. Че това е едното нищо.
— Не. Аз… — Не довършва. — Виж какво, ще имам нужда от твоята помощ.
От моята помощ ли? Но какви ги приказва той, за бога? Никой не ме е предупреждавал, че и „моята помощ“ е част от програмата.
Защо не може просто да го направи?
И ето ни там, лежим си чисто голи. Но най-вече голи в емоциите си. Не бях подготвена точно за
— Би ли могла просто да… — моли той.
— Разбира се — казвам.
Давам всичко от себе си, но не е достатъчно. И после той се опитва. И после изглежда, че като че ли най-сетне е готов. Пак се качва върху мен. „Добре, давай сега, жребецо!“ — казвам си. Прави няколко движения напред. Слага долу ръката си, за да си помогне.
— Така ли би трябвало да бъде? — питам.
— А ти как мислиш?
— Нямам представа.
— Как така нямаш представа?
— Никога досега не съм го правила.
— Каквооо? — дръпва се от мен като попарен той.
— Моля те, не ми се сърди! — умолявам го и се хващам за крака му, докато той изскача от леглото. — Просто никога досега не съм срещала подходящия мъж. Всеки си има първи път, не мислиш ли?
— Не и с мен! — провиква се той, хуква из стаята и започва да събира нещата ми.
— Но какво правиш, за бога?
— Трябва веднага да се облечеш!
— Но
Той започва да си скубе косите и да крещи:
— Кари, не можеш да останеш тук! Не можем да го направим! Аз не съм този мъж!
— И защо? — повтарям, а инатът ми се превръща в паника.
—
— Не съм дете! Вече съм на осемнайсет!
— Но нали беше във втори курс в колежа?! — Нов ужас в очите.
— Опа! — разсмивам се, опитвайки се да обърна всичко на шега.
— Ти да не си луда? — зяпва ме той.
— Не, не мисля. Или поне последния път, когато се проверих, си бях съвсем нормална… — започвам, но след това изпускам нервите си. — Но това съм си все аз, нали? Очевидно е, че не ме желаеш. Затова не можа да го направиш. Не можа да го вдигнеш. Защото… — И в мига, в който тези думи излизат от устата ми, аз си давам сметка, че са най-лошото, което можеш да кажеш на един мъж. Защото и без това той самият се чувства достатъчно гадно.
— Но аз не мога да го направя! — започва да вие той, но повече на себе си, отколкото за мен. — Не мога и толкова! Какво правя, за бога? Какво стана с живота ми?