Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 164

— Здравей, малката! — Това е Чоли Хамънд в обичайната си униформа на английски джентълмен. — Познаваш ли Уини Дийки? — И сочи млада жена с остри черти на лицето. — Тя е от „Ню Йорк поуст“ Ако се държиш мило с нея, може и да напише нещо за събитието!

— Тогава ще бъда много мила! — изричам с обигран тон на социална домакиня. — Здравей, Уини! Приятно ми е!

Към десет и половина пространството е препълнено. Домът на Боби е обичайна спирка за всички, излезли да се поразкършат за вечерта. Тук се предлага безплатна пиячка, барманите са голи до кръста и винаги можеш да намериш всевъзможни чудати образи, които да ти повдигнат настроението. Например старата дама с кънките и бездомникът на име Норман, който от време на време преспива в килера на Боби. Или австрийският граф и близнаците, които твърдят, че са от фамилия Дюпон. Или манекенката, която е спала с всички наоколо. Или младата дама със сребърната лъжица на врата. А насред цялото това пъстро множество е моята скромна милост, застанала на пръсти, опитвайки се да надвика всички.

Когато минава още половин час, аз напомням на Боби за главната цел на вечерта, след което той се опитва да накара хората да седнат. Никой не го чува и той се качва на един стол, за да го видят. Тогава обаче столът под него се чупи. Междувременно Капоти спира музиката, Боби успява да се изправи на крака, стъпва на два стола едновременно и призовава за внимание.

— Тази вечер ще станем свидетели на световната премиера на една пиеса от нашата изключително чаровна млада писателка Кари Брадшоу. Името на пиесата е… мммм… всъщност не знам, но какво значение има…

— „Неблагодарни копелета“ — провиква се услужливо Миранда.

— Да, неблагодарни копелета. Светът е пълен с такива — изписква доволно Боби. — И така, да не губим повече време…

Поемам си дълбоко дъх. Сърцето ми като че ли е предприело непредвидено пътешествие към корема ми. Из залата се разнасят аплаузи, докато аз заемам мястото си пред всички.

Напомням си, че това не е по-различно от четенето в клас, и започвам.

Казват, че в стресови ситуации хората често губят усещането си за време. Така става и с мен. Впрочем заедно с усещането си за време съм изгубила и всичките си сетива, защото първоначално нито виждам нещо, нито чувам. След това си двама сметка, че някой в предните редици се разсмива, и виждам, че това са Бърнард, Миранда, Саманта и Чарли, Рейнбоу, Капоти и Райън. След това забелязвам как хората се изправят и напускат местата си. След това осъзнавам, че смехът се дължи не на пиесата ми, а на нещо смешно, което някой отзад е казал. След това някой пуска отново музиката.

Опитвам се да не обръщам внимание на нищо, но лицето ми пламва и гласът ми заглъхва. Мисля, че умирам. В задната част на залата хората започват да танцуват. Аз съм сведена до промърморване, до неволен и нежелан поглед.