Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 165

Кога ще има край на всичко това?

И като по чудо краят настъпва. Бърнард скача на крака и започва да ръкопляска. Миранда и Саманта реват одобрително. Но това е всичко. Даже Боби не ми обръща внимание. Той е на бара и сипе ласкателства по посока на Тийнзи.

Това ли е? Свърши ли? Но какво беше това? Какво се случи?

Мислех си, че ще има радостни възгласи.

Мислех си, че ще има аплодисменти.

Толкова труд — за нищо?

Истината започва да ми просветва, въпреки че в случая надали става въпрос за светлина. Просветването подсказва за нещо приятно. За надежда. За по-добри дни. За ново начало. А това не е начало. Това е край. Унижение. Пълен провал.

Нищо не става от мен.

Значи Капоти и баща ми, и всички останали са били прави — аз нямам писателски талант. Преследвах една ефимерна мечта без никакво покритие. И сега всичко свърши.

Цялата треперя. Но какво да направя сега? Оглеждам залата, очаквайки хората да се превърнат в есенни листа — червени, после кафяви, и накрая да се понесат към земята и да се разпаднат. Как да… Какво да…

— Според мен беше много добра — нарежда Бърнард и приближава към мен, усмихнат като клоун от онези кутийки с пружинките. — Много освежаващо!

— Беше страхотно! — гука Миранда и ме прегръща. — Направо не знам как издържа пред всичките тези хора! На твое място щях да умра от страх!

Поглеждам към Саманта, която кима.

— Беше забавно, Пиленце!

Това е един от моментите в живота на всеки човек, когато никой не може да ти помогне. Нуждата ти е толкова силна, че се превръщаш в черна дупка, изсмукваща енергията от всички около теб. Пристъпвам замаяно напред.

— Хайде да пийнем по нещо! — предлага Бърнард, като ме хваща за ръка.

— Да, да пийнем — съгласява се Саманта.

Това вече е твърде много. Дори и Саманта, която е най-големият ми фен, знае, че пиесата ми е пълен провал.

Чувствам се като чумава. Никой не иска да бъде до мен.

Бърнард се втурва към бара и подобно на отърсване от вирус, ме настанява (представяте ли си!) точно до Тийнзи, която в момента разговаря с Капоти.

Усмихвам се неловко.

— Така — въздъхва драматично агентката.

— Очевидно си работила върху пиесата — казва Капоти. — Имам предвид след четенето в клас. Сега ми се стори, че е по-добра от преди.

— Наложи се да я пренапиша изцяло. За три дена — промърморвам.

И внезапно си давам сметка, че Капоти беше прав. За онова, което ми каза по време на вечерята у семейство Джесън. Наистина никой не взема Боби на сериозно. И четенето в неговото пространство действително не беше начинът да ме забележат. Защо не го послушах? Лятото свърши, а ето че единственото, което постигнах, е да се изложа пред всички, на чието мнение държа.

Пребледнявам като платно.

Капоти очевидно усеща притеснението ми, защото ме потупва по рамото и казва:

— Хубаво е да се рискува, помниш ли?

И когато той се отдалечава, връхлита Тийнзи — за да ме довърши.

— Намирам пиесата ти за забавна. Много забавна — мърка тя. — Но само се виж, скъпа! Ти си съсипана! Изглеждаш напълно изтощена! И си прекалено слаба. Сигурна съм, че родителите ти вече се тревожат за теб!