Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 14
Кандис Бушнел
Във въздуха се стрелва ръка. Принадлежи на слабо момче с очила и буйна руса грива. Въпреки приликата му с пеликан, той някак си успява да остави у нас впечатлението, че се смята за по-добър от всички останали.
— Колко дълги трябва да бъдат разказите? — пита.
Виктор Грийн потупва мустака си и отговаря:
— Толкова, колкото е необходимо, за да разкажете историята си.
— Значи две страници, така ли? — вметва момиче с ъгловато лице и кафяви очи. Върху разкошната й кестенява коса е кацнала бейзболна шапка с козирката назад, а около врата й висят мъниста.
— Щом можете да разкажете историята си в рамките на петстотин думи, моля — отвръща скръбно Виктор Грийн.
Момичето кимва с триумфално изражение.
— Просто баща ми е художник и той казва…
— Всички знаем кой е баща ви, Рейнбоу! — прекъсва я професорът.
Почакайте малко!
Отпускам се назад на мястото си и скръствам ръце пред гърди. Момчето с очилата и русата коса улавя погледа на Рейнбоу и кимва, след което приближава стола си до нейния, сякаш вече са първи приятели.
— Имам въпрос — вдига ръка и Райън. — Можете ли да ни гарантирате, че след като изкараме този курс, всички ще станем писатели?
Този въпрос кара Виктор Грийн да се оклюма още повече. Както е тръгнал, започвам да се питам дали в някой момент няма да се продъни в пода.
Започва ожесточено да потупва мустака си и накрая отговаря:
— Добър въпрос. И отговорът е — не. Съществуват деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет процента изобщо да не станете писатели.
Всеобщо стенание.
— Щом няма да мога да стана писател, тогава ще трябва да си поискам парите обратно — подхвърля насмешливо Райън.
Всички се изсмиват. С изключение на професора.
— Ако наистина така смятате, най-добре е още сега да се явите в канцеларията на счетоводителя.
И започва да завива мустаците си между пръстите си.
Божичко, този негов мустак ще ме побърка! Питам се дали Виктор Грийн е женен и ако е така, какво смята жена му за този негов навик непрекъснато да гали мустаците си. Животът с този мустак сигурно е като да имаш още един човек в къщата. Дали пък си няма свое собствено име? А може би се храни самостоятелно?
И внезапно се изпълвам с неподозирана страст. Въобще не ми пука какво казва професорът — аз ще успея! Ако ще да умра, но ще стана истински писател!
Оглеждам колегите си. Сега аз съм тази, която започва да преценява конкуренцията.
* * *
— Така — отсичам, като се тръшвам в леглото на Лил. — Та кой е бащата на Рейнбоу?
— Бари Джесън — отговаря с въздишка тя.
— И кой, по дяволите, е този Бари Джесън? Знам, че е художник и всичко останало, ама…
— Той не е просто кой да е художник. Той е най-важният художник в Ню Йорк на настоящия момент. Водач е на някакво ново движение в изкуството. Живеят в изоставени постройки в Сохо и…
— Рейнбоу живее в изоставени постройки? — втрещявам се аз. — Без течаща вода? Без отопление? Не ми прилича на бездомница.
— Защото не е — въздъхва Лил, очевидно започваща да губи търпение с мен. —