Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 158

— Този дребосък? — подмята пренебрежително тя. — Мислех, че е гей.

— Той е един от онези типове, които никой не иска да има в компанията си. Независимо дали е гей или не — пояснява Саманта.

— Ама това вярно ли е? — настоява Миранда.

— Такива като него ги наричат „изгубените момчета на сексуалната ориентация“ — намесвам се аз. — Добре де, стига вече! Говоря съвсем сериозно!

— В колежа ми имаше един професор — казва Миранда. — Всички знаеха, че ако спиш с него, ще получиш „отличен“.

— Никак не ми помагаш! — срязвам я аз.

— Хайде, стига, Кари! — намесва се Саманта. — Нищо ново под слънцето! Във всеки бар, където съм работила, имаше неписано правило, че ако спиш с управителя, ще получиш най-добрите смени. В офиса е същото. Винаги има някой мъж, който иска да ти налети. И повечето от тях са женени!

Простенвам.

— И ти… — Не довършвам.

— Дали лягам с тях ли? А ти как мислиш, Пиленце? — поглежда ме косо тя. — Не ми е нужно да правя секс с някой мъж, за да се издигна! От друга страна, не ме е срам от нищо, което съм сторила до този момент! Срамът е безполезна емоция.

Лицето на Миранда се изкривява в изражение, което подсказва, че се кани да каже нещо не особено възпитано.

— Щом това е вярно — пита, — защо тогава не кажеш на Чарли за ендометриозата? Щом не те е срам от нищо, защо не можеш да бъдеш честна с него?

Саманта я поглежда снизходително и отсича:

— Отношенията ми с Чарли не ти влизат в работата!

— Тогава защо непрекъснато говориш за тях? — не отстъпва и Миранда.

Хващам се за главата, чудейки се защо всички сме толкова нажежени. Сигурно е от горещината — сварява мозъка.

Решавам да сменя темата.

— Е, какво ще кажете? Да приема ли поканата на Боби да представя пиесата си в неговото пространство или не?

— Разбира се! — отсича Саманта. — Не трябва да допускаш глупавият ход на Боби да те кара да поставяш под въпрос таланта си! Ако го направиш, значи той е спечелил!

Миранда няма никакъв друг избор, освен да се съгласи с това мнение.

— Защо трябва да позволяваш това дребно влечуго да определя коя си и какво можеш да правиш, а? — изтъква.

Знам, че са прави, но за момент се чувствам победена. От живота и от вечната борба да намериш мястото си в него. Защо не може нещата да са по-лесни, а?

— Ти прочете ли пиесата ми? — питам Миранда.

Тя се изчервява. И с глас, който звучи малко по-пискливо от нормалното, казва:

— Исках да я прочета. Обаче бях прекалено заета. Обещавам, че тази вечер ще я прочета, става ли?

— Не става! — отсичам ядосано. — Вече ми трябва. Утре трябва да я дам на Боби, за да я прегледа!

— Не се докачай, ама…

— Не се докачам.

— Ето, тук е — казва, отваря раницата си и започва да рови в нея. Оглежда съдържанието й объркано, но после взема чантата от „Сакс“ и изсипва съдържанието й на масата. — Трябва да се е смесила с листовките ми.

— Носила си пиесата ми до „Сакс“?! — изписквам невярващо, докато Миранда продължава да рови притеснено из листите си.

— Смятах да започна да я чета, когато работата понамалее. А, ето я! — въздъхва облекчено и ми поднася няколко листа.

Бързо ги преглеждам и питам: