Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 159

— А къде е останалото? Това е само първата трета.

— Трябва да е някъде тук — промърморва и аз се заемам заедно с нея да преглеждаме всички листи един по един. — О, боже! — отпуска се назад в стола. — Кари, много съжалявам! Вчера един тип ме нападна, грабна сноп листовки и побягна. Остатъкът от пиесата ти трябва да е бил сред тях и…

Спирам да дишам. В буквалния смисъл на думата. Изпълвам се с едно от онези грозни предчувствия, че животът ми всеки момент ще се разпадне.

— Сигурно имаш и друго копие — отбелязва успокоително Саманта.

— У професора е.

— Е, значи всичко е наред! — изчуруликва облекчено Миранда.

Грабвам си чантата и изписквам:

— Трябва да бягам!

И веднага след това устата ми пресъхва.

* * *

Мътните го взели! По дяволите! И всяка друга ругатня, за която можете да се сетите.

Ако не разполагам с пиесата си, значи нямам нищо. Никакво четене, никакъв бъдещ живот.

Но не може Виктор да няма копие, нали така? Идеално си спомням деня, в който му го дадох. А кой ще е този учител, който изхвърля работите на учениците си?

Тичам през целия квартал, лавирайки между гъстия трафик, и почти не събарям няколко пешеходци по пътя си към колежа. Пристигам задъхана, вземам стълбите по две наведнъж и се хвърлям към вратата на Виктор.

Заключена е.

Завъртам се на сто и осемдесет градуса, пускам се като хала по стъпалата и вземам на спринт целия път до апартамента на Саманта.

Тя лежи на леглото с купчина списание.

— Кари? Можеш ли да повярваш какво ми каза Миранда за Чарли? Според мен беше крайно…

— Да, да — провиквам се аз, докато оглеждам кухнята за телефонния указател.

— Намери ли пиесата си?

— Не! — изпищявам и почвам да разлиствам страниците на указателя.

Поемам си дълбоко дъх, опитвайки се да се овладея. Ето го — Виктор Грийн, с адрес в Мюс.

— Кари? — провиква се Саманта, когато ме вижда пак да излизам. — Можеш ли да ми донесеш на връщане нещо за ядене? Може би китайско? Или пица? С пеперони, ако обичаш! И без много сирене. Гледай да ги предупредиш — без допълнително сирене!

Гррррррр!

Връщам се обратно в Мюс. Всяко мускулче в тялото ми крещи от огромното напрежение. Обикалям нагоре-надолу калдъръмените улички, докато накрая не откривам дома на Виктор — къщичка, скрита зад кулички и много бръшлян. Започвам да удрям по вратата с юмруци, а когато никой не отваря, се строполявам на стълбите отпред.

Но къде, по дяволите, е този човек? Виктор винаги е на разположение. Той няма друг живот, освен в колежа и някоя и друга инцидентна връзка със студентките си. Копеле мръсно! Изправям се и сритвам вратата и когато не получавам никакъв отговор, надниквам през прозореца.

В къщичката е тъмно. Подушвам въздуха около прозорците и ми се струва, че долавям мирис на застояло и развалено.

Нищо чудно. Виктор е прасе.

А след това забелязвам пред вратата вестниците и другата поща — от три дена са. Ами ако все пак е заминал нанякъде? Но къде би могъл да отиде? Пак започвам да душа около прозореца, питайки се дали пък вонята не подсказва, че той е ритнал камбаната. Може да е получил инфаркт и тъй като няма приятели, никой не се е сетил да го потърси.