Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 156

Кухничката е малка, а Боби се е настанил точно на прага и не ми позволява да изляза.

— Имам си приятел! — просъсквам през стиснати зъби.

— Не е необходимо да му казваме.

Тъкмо се каня да го избутам и да побягна, когато той сменя тактиката си, правейки се на обиден:

— Честна дума, Кари, ще ми бъде много трудно да работя с теб, ако знам, че не ме харесваш.

Ама той майтап ли си прави с мен? От друга страна, Саманта сигурно е права. Да работиш сериозно с мъж не е никак лесна работа. Ами сега? Ако откажа на Боби, дали ще отмени четенето на пиесата ми? Преглъщам и се опитвам да се усмихна.

— Нищо подобно, Боби, харесвам те! Обаче си имам гадже — повтарям, решила, че подчертаването на този факт като че ли е най-добрата ми тактика.

— Кой? — извисява глас той.

— Бърнард Сингър.

Боби се разсмива гърлено.

— Кой, той ли? — Приближава се и хваща ръката ми. — Но той е твърде стар за теб!

Поклащам глава, чудейки се какво да правя.

Моментното ми колебание дава на Боби още една възможност да атакува. Обвива с ръка врата ми и се опитва пак да ме целуне.

Следва лека борба, през която аз се опитвам да го заобиколя, а той — да ме притисне до мивката. За щастие Боби не само изглежда като маслена топка, но има и мускулите на такава. Освен това аз съм адски отчаяна. Накрая се гмурвам под протегнатите му ръце и се втурвам като обезумяла към вратата.

— Кари! Кари! — крещи той и пляска с ръце, докато се носи след мен по коридора.

Стигам до вратата и спирам задъхано. Тъкмо се каня да му кажа какъв мръсник е и как никак не обичам да си играят с мен (като междувременно се прощавам мислено с всичките си надежди), когато забелязвам измъченото му изражение.

— Извинявай! — извива той като виновно дете. — Надявам се, че…

— Да? — поглеждам го смръщено, като си оправям косата.

— Надявам се, че вече не си ме намразила. И пак можем да направим четенето ти, нали?

Вирвам гордо брадичка и го поглеждам от високо.

— И как мога да ти вярвам след всичко това?

— О, забрави за него! — нарежда той и започва да маха с ръце пред лицето си, като че ли гони ято пчели. — Не исках да те обидя. Просто съм твърде прям. Е, приятели? — пита свенливо и ми подава ръка.

Изпъвам рамене и я поемам. Бърз като стрела, той сграбчва ръката ми и я поднася към устните си.

Позволявам му да я целуне, след което я изтръгвам от ръката му.

— Ами пиесата ти? — пита. — До четвъртък трябва да ми дадеш да се запозная с нея. Тъй като така и така не ми позволи да те целуна, трябва поне да съм наясно в какво се забърквам.

— В момента не нося копие. Ще ти оставя едно утре — изричам бързо. Имам едно у Миранда, но ще го взема от нея после.

— Покани и приятели на четенето. Ама гледай да са от хубавите! — допълва.

Поклащам глава и тръгвам към вратата. Някои мъже никога не се отказват.

Както и някои жени. Вея си с облекчение пред лицето, докато слизам надолу с асансьора. Поне не отмени четенето ми. Вероятно ще ми се наложи цяла вечер да го отблъсквам, но все пак това ми се струва малка цена за предстоящата слава.