Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 155

— Може би — въздъхвам. Ще ми се да избягам. Обаче Боби ми прави огромна услуга, като поставя пиесата ми в неговото пространство. И именно с тази мисъл приемам чаша шампанско.

— Ела да ти покажа останалата част от апартамента си.

— Няма нужда, Боби — промърморвам отчаяно.

— Но аз искам! Вчера цял следобед чистих заради теб!

— Но защо?

— Помислих си, че може би ще можем да се поопознаем!

О, за бога! Да не би да се опитва да ме прелъсти? Абсурдна ситуация. Първо, той е по-нисък от мен. И вратът му е увиснал, което ще рече, че сигурно е над петдесет. И е гей, нали така?

— Това е спалнята ми! — отваря тържествено вратата той. Декорът е минималистичен, а стаята е с безупречна чистота, затова допускам, че си има прислужница, която идва да му чисти.

Той се тръшва на ръба на перфектно оправеното легло и отпива от шампанското, след което потупва мястото до себе си.

— Боби! — отсичам твърдо. — Вече наистина трябва да тръгвам! — И за да докажа решителността си, оставям чашата си на перваза на прозореца.

— Не я оставяй там! — изписква той. — Ще остави петно!

Вземам обратно чашата и промърморвам:

— Тогава ще я върна в кухнята.

— Ама не можеш да тръгваш вече! — не се предава той. — Имаме да говорим още за пиесата ти!

Завъртам очи, но не желая и да го обиждам повече, отколкото вече го направих. Решавам, че ще приседна за малко до него, а след това ще си тръгна.

Отпускам се предпазливо в другия край на леглото, колкото е възможно по-далече от него.

— За пиесата значи…

— Да, за пиесата — кимва ентусиазирано той. — Какво изобщо те накара да я напишеш?

— Ами аз… — Опитвам се да намеря подходящите думи, но търсенето продължава малко повечко и Боби става нетърпелив.

— Подай ми онази снимка, ако обичаш! — И преди да успея да протестирам, той вече се е настанил до мен и сочи снимката с перфектния маникюр на пръста си. — Съпругата ми — обяснява и се изкисква. — Или по-точно, бившата ми съпруга.

— Ти си бил женен? — питам учтиво, но усещам, че предупредителните звънчета в главата ми вече гърмят като камбани.

— Да, за две години. Казваше се Анализ. Французойка е.

— Аха. — Вторачвам се в снимката. Анализ се оказва една от онези красавици, които изглеждат като излезли от лудницата — с нелепо нацупена уста и огромни, пронизващи черни очи.

— Ти ми напомняш за нея — казва Боби и слага ръка на коляното ми.

Аз безцеремонно я махам и отсичам:

— Изобщо не приличам на нея!

— Нищо подобно! За мен си точно като нея — промърморва той. А после, сякаш в някакъв втрисащ забавен кадър, той свива устни и приближава лицето си до моето за целувка.

Аз бързо се обръщам и се изтръгвам от хищническите му нокти. Бррр! И кой нормален мъж изобщо си прави маникюр?!

— Боби! — изкрещявам, вдигам чашата си от пода и излизам от стаята.

Той тръгва след мен към кухнята като виновно пале.

— Не си отивай! — прошепва умолително. — Имаме още почти цяла бутилка с шампанско! Да не очакваш сам да я изпия? А знаеш, че шампанското не издържа отворено!