Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 154

— Хайде да заспиваме. Утре ще помислим по този въпрос.

Това сигурно е знак, че трябва да изхвърча бясно от стаята му.

Но според мен за тази вечер направих достатъчно гафове. Вместо това се отпускам до него и започвам да прехвърлям в ума си всяка сцена, всеки разговор. Опитвам се да сдържа сълзите си, давайки си сметка, че колкото и да исках, този уикенд не се оказа задължително моят триумф.

Трийсет и трета глава

— Толкова се радвам, че намина да ме видиш! — обявява Боби, когато отваря вратата. — Каква приятна изненада! Много, много приятна изненада! — продължава да нарежда, потупвайки ръката ми.

Премествам чантата си от едното рамо на другото и отбелязвам:

— Не е никаква изненада, Боби! Обадих ти се, че идвам. Забрави ли?

— Не, разбира се. Но винаги е приятна изненада да видиш приятел, не мислиш ли? Особено когато приятелят е толкова красив!

— Аха — смръщвам се аз, питайки се какво общо има това с пиесата ми.

Двамата с Бърнард се върнахме в града късно следобед в неделя, заедно с Тийнзи и Питър в техния стар мерцедес. Караше Тийнзи. Питър и Бърнард говореха оживено за спорт, а аз си седях кротко и мълчах като добро и послушно момиче. Което не беше особено трудно, тъй като и без това нямаше какво особено да кажа. Питах се дали ако с Бърнард заживеем заедно, животът ни ще бъде такъв. Уикенди с Тийнзи и Питър. Не мисля, че бих го понесла. Исках Бърнард, а не неговите приятели.

Прибрах се в апартамента на Саманта и се заклех да сложа някакъв ред в живота си. Идеята включваше и обаждане до Боби, за да се уговорим да се видим и да обсъдим предстоящото четене. За мое съжаление Боби като че ли не приема тази работа така на сериозно, както я възприемам аз.

— Нека ти покажа пространството — изрича той с дразнеща настойчивост, особено след като аз вече видях пространството му, когато идвах на предишното парти. Онази нощ ми изглежда преди цяла вечност — неприятно напомняме, че докато времето лети, моето също може би изтича.

Това четене може да се окаже последният ми шанс да си създам позиции в Ню Йорк. Да си заплюя сигурно местенце върху скалата на Манхатън, от което никой няма да може да ме помръдне.

— Ще сложим столовете тук — посочва Боби пространството на галерията. — И ще сервираме коктейли. Ще се постараем да наквасим публиката. Какво да бъде — бяло вино или водка? Или може би и двете?

— Може би двете — смотолевям сконфузено.

— Смяташ ли да вземеш истински актьори или само ти ще четеш?

— Мисля да чета само аз. Засега — допълвам, представяйки си ярките светлини на Бродуей. — Смятам да изчета цялата пиеса съвсем сама. — След четенето в клас с Капоти, ми се струва по-подходящо засега да не намесвам никой друг.

— Така ще бъде по-добре, нали? — кима Боби. Кимването му, в съчетание с неугасващия му ентусиазъм като че ли започват да се предават и на мен. — Да си отворим шампанско и да го празнуваме!

— Ама сега е обяд! — протестирам аз.

— Само не ми казвай, че си от онези нацисти, дето все гледат колко е часът! — напява той, като ме тика през тесен коридор, отвеждащ до жилищните му помещения. Тръгвам неуверено след него, а в главата ми звънят предупредителни камбанки. — Хората на изкуството не могат да живеят като останалите. Планове, графици и други подобни убиват творческия заряд, не мислиш ли?