Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 152

— Не обичаш ли риба? — чувам гласа на Питър вляво от себе си.

— Всъщност, не — усмихвам се, зарадвана, че някой е благоволил да разговаря и с мен.

— Твърде лошо, а? — Избутва рибата си в края на чинията и допълва: — Заради тази нова модерна диета, по която се е вманиачила жена ми, никакво краве масло, никаква сол, никаква кожа, никакви тлъстини и никакви подправки. И всичко това — част от криворазбран стремеж да живеем вечно!

Изкисквам се и отбелязвам:

— Не съм много сигурна дали вечният живот е добра идея.

— Не си сигурна, значи? — поглежда ме Питър. — И си напълно права! Идеята е кошмарна! А ти как се озова тук, между другото?

— Срещнах Бърнард и…

— Имам предвид в Ню Йорк?

— О! Писател съм — отвръщам простичко. После изправям гръб и допълвам: — В момента съм на един семинар в „Ню Скул“, обаче следващата седмица ще четат първата ми пиеса.

— Браво на теб! — отбелязва силно впечатлен домакинът. — Говори ли вече със съпругата ми?

Свеждам очи към чинията си и промърморвам:

— Не мисля, че съпругата ви проявява интерес било към мен, било към творбите ми. — Поглеждам към другия край на масата и към Тийнзи. Тя очевидно пие червено вино, защото устните й са мъртвешки пурпурни. — От друга страна, нямам нужда от благоразположението на съпругата ви, за да постигна нещо в живота.

Охо! Ето го и егото ми, значи! Надига се.

— Ти си една доста самоуверена млада дама — отбелязва Питър. А после, сякаш за да подчертае, че съм отишла твърде далече, ме дарява с една от онези съкрушително учтиви усмивки, които биха поставили на мястото й дори кралицата на Англия.

Очевидно изпаднала в немилост, аз замръзвам на мястото си. Защо не мога да държа затворена проклетата си уста?! Питър просто се опитваше да бъде любезен, а ето че сега обидих съпругата му. И не стига това, ами извърших и още един грях — поддадох се на арогантността си. За мъж е приемливо, но за жена? Или може би не точно в тази компания.

Потупвам Питър по рамото.

— Да? — обръща се той. В гласа му няма острота — само смразяваща липса на интерес.

Тъкмо се каня да го попитам дали ако бях мъж, щеше да ме съди толкова строго, но изражението му ме спира. Вместо това изричам мило:

— Бихте ли ми подали солта, ако обичате?

Успявам да издържа останалата част от вечерята, като се преструвам, че слушам една предълга история за игра на голф в Шотландия, с която Питър забавлява нашия край на масата. Когато прислугата разчиства масата, аз се изпълвам с надежда, че двамата с Бърнард най-сетне ще можем да избягаме, но за съжаление всички биваме натикани на терасата за кафе и десерт. После следва шах в дневната. Бърнард играе с Питър, а аз седя кацнала на ръкохватката на стола му, правейки се, че нищо не разбирам. Истината е, че всеки, което е поне наполовина добър по математика, може да играе шах. Затова, след като с мъка издържах няколко погрешни хода на Бърнард, започвам тихичко да му подсказвам какво да направи. Бърнард започва да печели и около нас се събира малка тълпа, за да наблюдава спектакъла.