Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 150

Над тихия звук на прибоя долавям гласове. Надвесвам се над прозореца и зървам Тийнзи и друга жена, седнали пред метална масичка в малка вътрешна градина, пиейки нещо, което оттук ми прилича на „Блъди Мери“. Чувам разговора им така, сякаш съм при тях на масичката.

— Но тя е почти колкото Чинита! — възмущава се Тийнзи. — Срамота!

— На колко години е по-точно?

— Кой да ти каже? Изглежда като току-що завършила гимназия.

— Горкият Бърнард! — въздъхва втората жена.

— Жалка, клиширана ситуация — допълва Тийнзи.

— Е, след онова ужасно лято с Марджи… Не се ли ожениха тук, а?

— Да — въздъхва Тийнзи. — Човек би си помислил, че Бърнард ще прояви малко здрав разум и няма да доведе точно тук тази малка въртиопашка…

Ахвам, но побързвам да си затворя устата, обзета от перверзното желание да чуя всяка тяхна дума.

— Няма съмнение, че е подсъзнателно — отбелязва втората жена. — Иска да се подсигури, че никога повече няма да бъде измамен. Затова избира младо момиче, което го обожава и никога няма да го напусне. За да може той да контролира връзката — за разлика от тази с Марджи.

— Но колко дълго би могла да продължи тази връзка, а? — стене Тийнзи. — Какво общо могат да имат те? За какво изобщо си говорят?

— Може би не си говорят натъртва многозначително събеседничката й.

— Това момиче няма ли родители? Какъв ще е този родител, който ще позволи на дъщеря си да излиза с мъж, който е безсъмнено с десет-петнайсет години по-стар от нея, а?!

— Вече сме в осемдесетте! — изтъква втората жена, опитвайки се да успокои домакинята. — Днешните момичета са различни от нас. Дръзки и смели са.

Тийнзи се изправя и се връща в кухнята. А аз буквално изпълзявам от прозореца с надеждата да чуя остатъка от разговора им, обаче нищо не мога да доловя.

Онемяла от срам се тръшвам на леглото. Ако това, което те казаха, е вярно, значи аз просто съм пионка в пиеса на Бърнард. Само че такъв, която той играе в реалния живот, за да превъзмогне раздялата с Марджи.

Марджи. Само от името й ме побиват тръпки.

Как можах да си помисля, че мога да се съревновавам с нея за чувствата му? Очевидно не мога. Не и според Тийнзи.

Захвърлям бясно възглавницата към стената. Защо изобщо дойдох тук? Защо позволих на Бърнард да ме подлага на цялото това унижение? Тийнзи може би е права. Той наистина ме използва. Може и самият той да не си дава сметка за това, ала всички останали го виждат.

Има само един начин да изляза от това конфузно положение — да си тръгна. Ще помоля Бърнард да ме закара до автобусната спирка. Ще му кажа довиждане и никога повече няма да му се обадя. А после, след като мине четенето на пиесата ми и аз се превърна в новия хит на града, той ще си даде сметка колко много е сгрешил.

Тъкмо хвърлям дрехите си обратно в дърводелската чанта, когато дочувам гласа му.

— Тийнзи? — вика. Надниквам през прозореца. Той върви през моравата. Изглежда притеснен и доста разтревожен. — Тийнзи? — провиква се пак и тя се появява в дворчето.